Отново поглед изпод вежди.
— Да си завирам носа ли? Уважаема госпожице, никой не може да обвинява една Морещица в подобно нещо. Ако наистина си тази, за която се представяш, бе трябвало да си на ясно поне с това. Единственото призвание на Морещиците е да защитават Господаря Рал. Не мислиш ли, че би било нарушение на задълженията ми, ако бях пропуснала подобни любопитни събития в Двореца?
— Не! Вече ти казах.
— Ами ако стане така, че Господарят Рал легне на смъртно легло и ме попита какво е станало тук, какво да му кажа? Че някакво момиченце с лъскав нож е вилняло в Двореца и е изкарало от затвора доста подозрителен и неразговорлив тип, а ние, тъй замаяни от ножа и огромните и сини очи, сме си помислили, че трябва да направим, каквото ни казва. Как ти звучи, а?
— Разбира се, че трябва…
— Направи ми магия. — Морещицата протегна ръка и разтърка кичур от червената коса на Дженсън между пръстите си. — Хм? Нещо, с което да докажеш коя си. Заклинание магьосничество, бляскава демонстрация на уменията ти. Извикай светкавица, ако искаш. Ако ли не, поне малко пламъче, трептящо из въздуха?
— Не мога.
— Хайде, вещице, използвай магията си. — В гласа и имаше категорична заповед.
Предай се.
Ядосана на гласа, но още повече на Морещицата, Дженсън я сграбчи за ръката и я дръпна от косата си.
— Престани!
По-бърз от светкавица, Себастиан се спусна към жената. Агиелът скочи в китката и с още по-голяма бързина и намери рамото на Себастиан, докато тялото му бе във въздуха.
Оръжието го прониза и той изкрещя от болка. Жената спокойно притисна Агнела към рамото му и го събори на земята. Себастиан се строполи на земята и нададе вой.
Дженсън се хвърли към Морещицата. Онази се извърна с рязко движение и застана с вдигнат пред лицето на нападателката си Агиел. Себастиан продължаваше да се мята в гърчове на пода.
Дженсън мислеше само за Себастиан, за това как да стигне до него, как да му помогне. Сграбчи Агнела и го дръпна от ръката на Морещицата с все сила. Миг по-късно беше край Себастиан, който се въртеше, свит на кълбо и се тресеше, като, че бе ударен от гръм.
Неясният и глас го успокои. Той се поокопити и се опита да седне. Дженсън го подхвана под мишниците и му помогна. Все още задъхан, Себастиан се подпря на нея, очевидно раздиран от продължителното действие на страшното оръжие. Примигна, за да прочисти замъгления си поглед, да фокусира гледката. Дженсън, ужасена от въздействието на невзрачната палка, вдигна ръка да го погали по лицето. Повдигна брадичката му, за да разбере дали я е познал, дали е добре. Той едва се крепеше изправен, но успя да и кимне.
— Станете! — Морещицата се беше надвесила над тях. — И двамата!
Себастиан не можеше. Дженсън скочи на крака и застана в заплашителна поза пред жената.
— Няма да го допусна! Когато разкажа на Господаря Рал за случилото се, той ще заповяда да те бият с камшик!
Жената свъси чело. Протегна Агнела си.
— Пипни го.
Дженсън за втори път грабна оръжието и го дръпна встрани.
— Стига вече!
— Действа! — прошепна Морещицата на себе си. — Знам го, усещам го.
Обърна се и за да пробва, заби палката в ръката на капитана. Мъжът изкрещя и се строполи на колене на пода.
— Престани! — Дженсън сграбчи червената палка и я откъсна от тялото на капитана.
Морещицата я гледаше с невярващ поглед.
— Как го правиш?
— Кое?
— Докосваш го, без да ти влияе? Никой не е защитен от докосване на Агиел. Дори самият Господар Рал.
Дженсън най-сетне осъзна, че се е случило нещо абсолютно безпрецедентно. Не го разбираше, но знаеше, че не бива да изпуска удалата и се възможност.
— Нали искаше магия — ето ти магия.
— Но как?
— Мислиш ли, че Господарят Рал би допуснал да нося този нож, ако не съм достатъчно компетентна?
— Но Агиелът…
Капитанът успя да се изправи на крака.
— Какво ти става? С теб сме от един отбор! Борим се за една и съща кауза!
— И тя е да защитаваме Господаря Рал — озъби му се жената и вдигна Агнела си във въздуха. — Аз го защитавам с това. И ако не искам да изменя на Господаря Рал, трябва да разбера какво е станало с Агнела ми. — Дженсън обви пръсти около палката и я стисна здраво гледайки Морещицата от упор. Напомни си, че си е поставила роля, която трябва да играе докрай, ако иска да успее. Опита се да си представи как би реагирала, ако наистина бе една от малцината избрани от близкото обкръжение на Господаря Рал.
— Разбирам притесненията ти — твърдо рече тя, решена да не изпуска внезапно отворилия и се шанс, макар да не разбираше какво точно се случва. — Знам, че искаш да предпазиш Господаря Рал. Това е мисия и свещен дълг, в който сме свързани. Животът ни му принадлежи. По същество моето призвание не се различава от твоето — да защитавам Господаря Рал. Нямаш представа как стоят нещата, а се опасявам, че времето няма да ми стигне дори само да започна да ти обяснявам.