— Все пак това не обяснява защо магьосникът Рал би искал да навреди на Господаря Рал.
Дженсън се почувства като на бой с ножове — трябваше постоянно да отблъсква нападенията със словесното острие на жената.
— Не е само заради пророческата му дарба, той е и магьосник. Роден е с дарбата. Не знам дали иска да навреди на Господаря Рал, може и да не е така, но не искам да изложа на опасност живота на Господаря Рал, за да разбера. Знам достатъчно за магията, за да съм наясно, че човек не бива да се забърква в магически работи, които надхвърлят възможностите му. За мен животът на Господаря Рал е на първо място. Не твърдя, че Натан Рал възнамерява категорично да нарани Господаря Рал. Казвам само, че работата ми е да защитавам Господаря Рал и не искам да рискувам, когато става въпрос за магия, от която не бих могла да го предпазя.
Жената натисна с рамо вратата в края на мостчето.
— В това няма спор. Ако питаш мен, гледам да стоя далеч от всяка магия. Но ако Господарят Рал е застрашен от този Пророк, може би е по-добре да останеш тук, за да разнищим тая работа.
— Не знам дали Натан Рал е заплаха, но ме чака неотложна работа, която със сигурност представлява опасност за Господаря Рал. Задачата ми е да се заема с нея.
Найда се опита да отвори поредната врата, но тъй като бе заключена, продължи напред.
— Но ако подозренията ти относно Натан са основателни, тогава трябва да го…
— Надявам се да държиш под око този човек, Найда. Няма да мога да се справя сама. Обещаваш ли?
— Искаш ли да го убия?
— Не. — Дженсън се изненада от готовността на Морещицата да извърши такъв чудовищен акт. — Разбира се, че не. Казвам само, че е добре да го държиш под око — това е.
Найда стигна до следващата врата. Този път резето се вдигна. Преди да отвори, се обърна към двамата си спътници. На Дженсън не и се понрави погледът, с който ги посрещна Морещицата.
— Това е пълна лудост — рече онази. — Повечето от нещата са направо неразбираеми. Не пасват. Не ми харесва, когато нещата са неразбираеми.
Срещу Дженсън и Себастиан стоеше опасно създание, което всеки миг можеше да се обърне срещу тях. Дженсън трябваше да намери начин да приключи с този въпрос веднъж завинаги. Спомни си думите на капитан Лърнър, увереността му. Обърна се към Найда с благ тон.
— Новият Господар Рал промени всичко, всички правила — прекатури света с главата надолу.
Найда най-сетне въздъхна дълбоко. По устните и се плъзна усмивка.
— Да, така е. Чудо на чудесата. Точно затова съм готова да дам живота си за него точно затова се тревожа толкова.
— И аз. Трябва да изпълня мисията си.
Найда се обърна и ги поведе по мрачна спираловидна стълба, врязана в скалата. Дженсън знаеше, че историята и не е съвсем убедително изплетена. Остана изненадана, че въпреки това бе пожънала известен успех.
Дългото пътешествие из безкрайни лабиринти от стълбища и мрачни дълги коридори, из които тук-там се срещаха отряди войници, ги отведе още по-надълбоко в недрата на Двореца. Почти през цялото време усещаше успокоителната и вдъхваща и кураж ръка на Себастиан върху гърба си. Не можеше да повярва, че успя да го измъкне от затвора. Скоро щяха да напуснат Двореца и да избягат далеч.
Изведнъж се озоваха в по-гъсто населени крила на Двореца. Найда ги бе превела по по-кратки пътища и им бе спестила доста време. Дженсън предпочиташе да се движи из по-безлюдните коридори, но очевидно всички кратки пътища извеждаха в някоя от залите на Двореца. Щеше да се наложи да продължат пътя си сред тълпата.
Покрай пътя бяха подредени безброй сергии, около които пъплеха тълпи от хора, изкачващи се към Двореца. Дженсън бе запомнила цялата глъчка на мястото отпреди няколко дни, когато със Себастиан за пръв път се озоваха в Двореца. Сладостните аромати бяха почти неустоими на фона на досегашната воня на гнилоч и застояло в подземията.
Патрулите ги забелязаха да слизат. Подобно на всички войници, тези също бяха огромни, мускулести, бдителни мъжаги. Облечени в кожените си униформи с метални ризници, накичени с цял арсенал оръжия, те представляваха наистина внушителна гледка. Щом забелязаха, че Дженсън и Себастиан са придружавани от Найда, патрулите насочиха вниманието си в друга посока.
Себастиан вдигна качулката си и Дженсън си каза, че няма да е лошо и тя да скрие косата си под качулката. Навън бе доста мразовито, така че повечето хора бяха покрили главите си с качулки или шапки и двамата нямаше да изглеждат подозрително.
Стигнаха до долната площадка на една безкрайна стълба и тъкмо се канеха да поемат по следващата, когато Дженсън погледна нагоре. Към тях слизаше висок възрастен мъж с гъста бяла коса, спускаща се до раменете. Макар да се виждаше, че е на години, бе все още удивително красив. Движенията му бяха енергични и изпълнени с жизненост.