Дженсън едва ли щеше да успее да измъкне Себастиан от затвора за втори път. По-скоро този път щяха да приберат и нея заедно с него. Станеше ли това, Натан Рал щеше да се погрижи за нея. Обзе я паника, усети как тежката порта на съдбата хлопва пред нея.
Тя за нищо на света не би се разделила отново със Себастиан. Сграбчи го за ръката и го задърпа обратно към площадката, покрай насядалите по пейките хора, покрай опашките пред сергиите, покрай прегръщащите се влюбени двойки в сенките, скътани сред мрачните ниши. Задъхана от бягането, тя мярна празно място между един щанд и огромна именна колона и се пъхна там. Дръпна Себастиан пред себе така, че гърбът му да е към войниците.
Качулката го закриваше достатъчно, за да не могат войниците да го огледат добре. Ако изобщо го забележеха, щеше да е само колкото да разберат, че при него има жена. Така нямаше да се отличават с нищо от останалите. Дженсън го прегърна през кръста, сякаш бяха една от многото влюбени двойки, подирили миг усамотение.
В малката ниша бе тихо и спокойно. Тежкото им дишане заглушаваше гласовете от оживената площадка. Повечето хора не ги виждаха, а тези, които можеха да го сторят, бяха потънали в своите си работи. На самата Дженсън и беше неудобно да наднича към прегърнатите двойки, каквато бяха в момента със Себастиан, така че се надяваше и другите да не надничат към тях. Явно надеждите и се оправдаха — никой не обръщаше внимание на младата двойка, която очевидно търсеше малко уединение и спокойствие.
Ръцете на Себастиан бяха около кръста и. Нейните ръце обвиваха гърба му. Трябваше да останат така, докато отминат войниците. Думите не и стигаха да изкаже благодарността си към добрите духове, задето и бяха помогнали да измъкне Себастиан.
— Мислех, че никога повече няма да те видя — прошепна Себастиан. Двамата бяха насаме за пръв път, откакто излязоха от затвора, така че той за пръв път имаше възможност да и каже, каквото иска.
Дженсън отмести поглед от тълпата и се взря в очите му, тъй искрени и нежни.
— Не можех да те оставя там.
Той поклати глава.
— Не мога да повярвам, че го направи. Не мога да повярвам, че ги убеди да ме пуснат. Накара ги да изпълняват всяко твое желание. Как успя?
Дженсън преглътна, едва сдържаше напиращите си сълзи, в душата и се бореха страх, въодушевление, паника, триумф.
— Просто трябваше да го направя — това е. Трябваше да те измъкна от там.
Провери дали наблизо няма някой и продължи:
— Не можех да понеса мисълта, че си затворен там, не можех да мисля какво биха могли да ти сторят. Отидох при Алтея за помощ.
— Значи така си успяла — с магията и?
Дженсън поклати глава, без да отмества поглед от очите му.
— Не. Алтея не можеше да ми помогне, но това е дълга история. Каза ми, че е била в родината ти, в Стария свят. — Усмихна се. — Както вече ти казах, наистина има много за разказване, някой друг път. Свързано е с Колоните на Сътворението.
Повдигна се вежда.
— Искаш да кажеш, че наистина е била там?
— Моля?
— Че наистина е била при Колоните на Сътворението, когато е идвала в Стария свят? — Проследи с поглед един войник в далечината. — Нали каза, че е свързано с това как ти е помогнала. Значи наистина е видяла мястото?
— Моля? Не. Всъщност тя не успя да ми помогне. Каза, че трябва сама да се справя. Бях в ужас за теб. Не знаех как да постъпя. После си спомних какво ми каза за блъфирането.
Дженсън свъси чело.
— Какво искаше да кажеш за…
В следващия миг думите и, самата и мисъл увисна във въздуха, щом Себастиан се вгледа в очите и и се усмихна с онази своя прекрасна усмивка.
— Не съм виждал подобно нещо — през целия си живот.
При мисълта, че е успяла да го изненада, да му достави удоволствие, и стана неочаквано хубаво.
В прегръдката му се чувстваше защитена. Ръцете му я обвиваха плътно в мрака. Топлият му дъх галеше бузата и.
— Себастиан. Толкова ме беше страх. Беше ме страх, че никога повече няма да те видя. Беше ме страх за теб.
— Знам.
— Теб беше ли те страх?
Той кимна.
— Мислех само за това, как никога повече няма да те видя.
Лицето му беше толкова близо, че тя усещаше топлината на кожата му. Усещаше близостта на цялото му тяло, на краката, на торса му. Устните му нежно докоснаха нейните. Сърцето и щеше да се пръсне.
Изведнъж той се дръпна рязко назад. Добре, че ръцете му я придържаха, защото само при мисълта, че устните му са докоснали нейните, краката и омекнаха. Колко опияняваща можеше да бъде мисълта за такава целувка. Почти целувка.
До ушите им достигаха стъпки, но хората като че бяха на километри разстояние. Дженсън сякаш бе сама на света със Себастиан, размекната в прегръдката му. На най-сигурното място на света.