Той я придърпа по-близо до себе си, сякаш в невъзможност да се бори с някаква покоряваща го сила. В очите му тя видя искрица на безпомощност — той се предаде. Целуна я.
Дженсън не смееше да помръдне, не можеше да повярва, че го е направил, че я целува, че я държи в прегръдката си така, както правят влюбените.
И тогава ръцете и го притиснаха по-здраво, устните и отвърнаха на неговите.
Никога не си бе представяла, че може да съществува нещо тъй опияняващо.
През целия и живот и през ум не и бе минавало, че може да и се случи на нея подобно нещо. Разбира се, беше си мечтала, но знаеше, че мечтата и е неосъществима, че е нещо, което се случва на другите. Не бе вярвала, че ще се случи и на нея. На Дженсън Рал. А ето, че се случи.
Той я притисна с все сила, от устните и се изтръгна безпомощен стон. Целувките му станаха страстни, заваляха като порой. Едната му ръка се плъзна надолу към колана и, другата притискаше раменете и, гърдите и бяха притиснати до мускулестото му тяло, устата му долепена до нейната. Самият той простена, победен от любовен копнеж.
В един миг всичко свърши. Той сякаш успя да се овладее и се дръпна назад. Дженсън бе останала без дъх. Хареса и усещането да потъне в прегръдките му. Застанали на милиметри един от друг, двамата се взираха в очите си.
Всичко стана тъй неочаквано, тъй изненадващо, тъй бързо. Беше объркващо, но неизбежно.
Искаше и се да потъне в нова прегръдка, в нови сладостни целувки, но Себастиан се огледа да види дали някой не ги наблюдава и Дженсън се окопити, спомни си къде са и защо попаднаха в тъмната ниша.
Натан Рал ги преследваше. Между тях и него стоеше Найда. Ако магьосникът каже на Морещицата коя е Дженсън, ако онази му повярва, по петите им щеше да бъде изпратена цяла армия.
Трябваше да напуснат Двореца.
Себастиан се откъсна от нея, в мрака ги загризаха съмнения.
Той огледа внимателно тълпата, търсеше очи, които да ги следят.
— Да вървим.
Ръката му намери нейната и само след миг двамата бяха извън мрачното си скривалище, отново сред глъчката на Двореца.
Дженсън се чувстваше замаяна от внезапния прилив на емоции, изпитваше всичко — от страх и срам до неистово въодушевление. Той я беше целунал. Истинска целувка. Целувка между мъж и жена. Нея, Дженсън Рал, най-преследваната жена в Д’Хара.
Слизаше по стъпалата като в сън. Искаше и се да изглежда нормално, като всички хора, които напускаха Двореца след посещението си. Въпреки усилията не можеше да се чувства нормално. Струваше и се, че всеки, който я погледне ще знае, че той току-що я е целунал.
Един войник внезапно ги погледна. Дженсън се вкопчи в ръката на Себастиан, опря глава о рамото му и небрежно се усмихна на Д’Харанеца. Това го разсея достатъчно, че да не е сети да погледне към Себастиан. Миг по-късно двамата яха далеч от него.
— Бързо реагираш — прошепна Себастиан и въздъхна.
Гледките, които толкова я бяха впечатлили на идване, сега се сливаха в една обща мъглява картина. Нищо не можеше да привлече вниманието и. Единственото и желание бе да излезе. Да се махне от мястото, където бяха задържали Себастиан, където двамата бяха в постоянна опасност. Непрестанното напрежение в Двореца бе по-голямо от всички опасности в блатото.
Стълбите най-сетне свършиха. Светлината, нахлуваща през огромната порта, ги заслепи. Дженсън нямаше търпение да излязат. Хванати за ръце, двамата се втурнаха към светлината.
Около тях гъмжеше от хора. Едни зяпаха по сергиите, други разглеждаха гостите, трети се дивяха на Двореца, четвърти се отправяха забързано към стъпалата. От двете страни бдяха часови, така че Дженсън и Себастиан минаха по средата. Войниците обръщаха повече внимание на влизащите, отколкото на излизащите.
Навън ги посрещна студеното слънце. Пазарът под платото представляваше същински кошер, също както на идване. По импровизираните улички между сергиите и щандовете се тълпяха хора, които разглеждаха и от време на време купуваха. Една част от хората се отправяха направо към Двореца, заредени с грижи, надежди, стоки или пари. Сред хората сновяха амбулантни търговци, рекламирайки на висок глас достойнствата на стоките си.
Дженсън вече му бе казала, че Бети и конете са изчезнали, така че Себастиан я поведе направо към едно оградено място, където бяха затворени всякакви коне. Гледачът седеше на разнебитена щайга, превърната в част от оградата, и разтриваше премръзналите си ръце. На известно разстояние от него бяха натрупани цял куп седла.
— Искаме да си купим коне — започна Себастиан още с приближаването, като наред с това не пропусне да огледа животните.