Том кимна съучастнически. Здрависа се със Себастиан така, сякаш бяха отколешни приятели, които не са се виждали с години.
— Аз съм Том. Ти сигурно си приятелят, на когото Дженсън искаше да помогне.
— Точно така. Себастиан.
Том посочи Дженсън с глава.
— Огън момиче, какво ще кажеш?
— Не познавам друга като нея — увери го Себастиан.
— Един мъж не би могъл да желае друго, ако има жена като нея до себе си — продължи Том. Настани се между двамата и ги прегърна през рамената, след което ги поведе към щанда си. — Имам нещо за вас.
— Какво по-точно? — попита Дженсън.
Нямаха време за губене. Трябваше да се махат оттук, преди магьосникът да е дошъл да ги потърси на пазара — или да е изпратил войници по дирите им. Сега, след като Натан Рал я бе видял, щеше да даде описанието и на стражите. Всеки щеше да ги разпознае.
— Тайна — загадъчно рече Том.
Тя му се усмихна.
— Какво е?
Том бръкна в джоба си и извади кесия. Показа и я.
— Ами като начало ето това.
— Парите ми!
Том се ухили, доволен от почудата в очите и, докато пръстите и опипваха познатата кожена кесия.
— Ще се радваш да разбереш, че джентълменът, който я беше взел, не се раздели с нея много охотно, но понеже не беше негова, в края на краищата видя искрата на разума, за едно с няколко звезди.
Том я стисна за рамото, сякаш, за да и покаже, че знае, че разбира какво има предвид.
Себастиан проследи с поглед как тя разгръща наметалото си и завързва кесията на колана. По израза му личеше, че без проблеми се е досетил какво се е случило.
— Но как го откри?
Том сви рамене.
— За преминаващите мястото е доста голямо, но когато прекараш известно време тук, поопознаваш хората и знаеш кой с какво се занимава. По описанието ти се сетих кой е джебчията. Рано тази сутрин го видях, все със същите номера, беше си нарочил една женица. Точно на минаване покрай мен видях как си пъха ръката под шала и и го стиснах за гърлото. Тримата с братята ми си поговорихме надълго и на широко за това как се налага да върне нещата, които е „намерил“ и които не са негови.
— Тук гъмжи от крадци — възкликна Дженсън.
Том поклати глава.
— Не съди за мястото по един човек. Не ме разбирай погрешно, не че няма такива като него, но повечето хорица са честни и почтени. Според мен където и да отиде човек, все ще срещне разбойници. Винаги е имало, винаги ще има. Според мен най-опасен е онзи, който проповядва добродетели и по-добър живот, а в същото време се възползва от добрите намерения на хората, за да забулва очите им от светлината на истината.
— Сигурно — рече тя.
— Може би добродетелта и по-добрият живот са цели, заслужаващи подобни средства — намеси се Себастиан.
— От опит знам, че човек, който проповядва по-добър живот за сметка на истината, иска не друго, а да бъде господар и да превърне другите в роби.
— Разбирам какво имаш предвид — заключи Себастиан. — Предполагам, че съм извадил късмет да не се занимавам с такива хора.
— Радвай се за това — рече Том.
Дженсън отиде до масата, за да се здрависа с Джо и Клейтън.
— Благодаря ви за помощта. Не мога да повярвам, че ми върнахте кесията.
Усмивките им приличаха на тази на Том.
— Беше доста забавно — каза Джо.
— Има и друго — добави Клейтън, — благодарни сме ти, че намери занимавка на Том, та и ние можахме да изкараме някой и друг ден в Двореца. Крайно време беше Том да ни даде малко почивка.
Том подбутна Дженсън да заобиколи масата, към каруцата зад нея. Себастиан ги последва между бъчвите с вино и щанда до тях, където се продаваха кожени изделия и където преди се бе настанила Ирма с надениците си.
Зад каруцата на Том бяха огромните му коне, по-нататък бяха вързани още два.
— Конете ни! — Дженсън зяпна. — Взел си конете ни?
— Определено — с гордост рече Том. — Видях Ирма сутринта, беше дошла с прясна партида наденици. Конете бяха с нея. Казах и че си ми обещала да минеш, преди да си тръгнеш, така че тя с радост ми ги остави, за да ти ги върна. Ту са и всичките им такъми.
— Това се казва късмет — зарадва се и Себастиан. — Нямаме думи да ти изразим благодарността си. За жалост обаче се налага да тръгваме веднага, много сме закъснели.
Том кимна към кръста на Дженсън, където тя държеше ножа си.
— Така и предполагах.
Дженсън се огледа с тревожен поглед.
— А къде е Бети?
Том свъси вежди.
— Бети ли?
Дженсън преглътна.
— Козата ми — Бети. — Едва сдържаше разтреперания си глас. — Къде е Бети?
— Съжалявам, Дженсън. Не знам нищо за коза. Ирма водеше само конете. — Лицето му помръкна. — Не се сетих да я питам за друго.