Пак се замисли за честността в очите му, за това колко изненадващо объркан и смутен беше той, докато изричаше тези думи. Когато човек не говори каквото мисли, думите излизат с лекота от устата му. Но онова, което извира от сърцето, се изразява по-трудно, тъй като човек залага повече.
Остана изненадана да чуе, че усмивката и го карала да се чувства важен. Не бе очаквала, че е възможно да изпитва същите чувства като нея. Не бе очаквала, че е толкова прекрасно мъж като Себастиан, пътувал и видял какво ли не, да и каже, че е красива. В сравнение с майка си, Дженсън винаги се беше чувствала тромава и обикновена. Понрави и се мисълта, че някой я смята за красива.
Запита се какво ли ще стане, ако той се обърне, така както лежат, и отново я прегърне, ако я целуне, този път насаме. Само при мисълта за това сърцето и се разтуптя.
— Съжалявам за козата ти — прошепна Себастиан в тъмнината, все още долепил гръб до нейния.
— Знам.
— Но като знаем, че магьосникът Рал е по петите ни, просто нямаше да има време да я търсим.
Колкото и да обичаше Бети, Дженсън знаеше, че има по-важни неща. Въпреки това бе готова почти на всичко, за да чуе познатия гласец на Бети, да види малката вирната опашчица, въртяща се като бясна при поздрава на Дженсън. Усети под главата си парченцата моркови, които още носеше в раницата си.
Знаеше, че не могат да останат да търсят Бети, но от това не и стана по-леко. Сърцето и се късаше.
Изви се и погледна през рамо.
— Причиниха ли ти болка? Толкова се тревожех да не те наранят.
— Морещицата със сигурност имаше такива планове. Ти се появи точно навреме.
— Какво усети, когато те докосна с Агнела си?
Себастиан се замисли за миг.
— Все едно ме бе ударил гръм, така ми се струва.
Дженсън отпусна глава върху раницата си. Запита се защо не усети нищо при докосването на оръжието. Себастиан вероятно се питаше същото, но не зададе въпроса си на глас. Така или иначе Дженсън нямаше да може да му отговори. Найда също бе останала изненадана и каза, че няма човек, на когото Агиелът да не действа.
Найда грешеше.
Поради някаква причина това се стори на Дженсън странно притеснително.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ВКОЧАНЕНА И ИЗТРЪПНАЛА от прекараната върху ледената земя нощ, Дженсън се събуди тъкмо когато небето започваше да се обагря в бледорозово. На запад все още беше обсипано със звезди. Не успя да се наспи добре, имаше нужда от още сън, но не можеха да си позволят да се разтакават. В откритото поле се виждаха от километри разстояние и щеше да е фатално, ако ги хванат.
Докато се протягаше с ръце над главата, пред погледа и изникна огромният черен силует на платото на фона на развиделяващото се източно небе. Народният дворец на върха сияеше, озаряван от все още скритите зад него слънчеви зари. Така, както седеше, загледана в Двореца, Дженсън изпита странен копнеж. Това бе нейният роден дом. Толкова и се искаше да усети чувство на принадлежност към нещо, към някакво място в света. Родината и обаче я даряваше само с ужаси и смърт.
Близостта на магьосник Рал ги притесняваше и затова бързо си събраха багажа и оседлаха конете. Покатерването на замръзналото седло беше доста неприятно. Дженсън се покри с едно одеяло, за да може да поеме повече от топлината на Рижка и да се постопли. Потупа и разтърка врата на кобилата — както за да и даде малко нежност, така и за да постопли пръстите си. Тялото на Рижка щеше да предпази от замръзване втората и баница с месо, опакована между завивките и привързана отзад на седлото.
Впуснаха се в бърз галоп, нарушаван от време на време от кратки почивки ходом, за да отдъхнат конете. Усилието им бе възнаградено, когато по-късно през деня релефът около тях започна да се променя и да дава знак, че полетата Азрит скоро ще свършат. Целта им бе да достигнат веригата от планини, ограждаща западния хоризонт. Засега назад не се виждаха преследвачи.
Късно следобед навлязоха в хълмиста местност с клисури, опърпана растителност и хилави дървета. Сякаш безкрайното поле най-сетне беше решило, че не може повече да тече равно и от скука се е нагънало, за да изпише по-изявен релеф.
Пътьом гладните коне протягаха шии към храстите и туфите повехнала трева. Макар да бяха с мундщуци в устите, на Дженсън сърце не и даваше да им откаже. Тя също беше гладна. Баниците бяха прекрасна закуска, но от тях отдавна нямаше и трошица.
Преди мръкнало стигнаха полите на по-високи планини, където си устроиха лагер зад една изпъкнала скала. В основата и Дженсън откри процеп, където щяха да прекарат нощта на завет, а за конете имаше достатъчно трева. Веднага щом усетиха липсата на седлата на гърбовете си, Рижка и Пит се нахвърлиха жадно върху туфите полусухи стъбла.