Дженсън избърза напред, за да може жената спокойно да наблюдава чужденката, носеща момчето и надеждите и. Пришпори Рижка през преспите, разтревожена, че детето не спи, а е изпаднало в безсъзнание от треската.
Забързаха напред по пустия път, съпровождани от облаци вятър и сняг. Загрижеността за момчето и желанието да му помогнат правеха пътя да изглежда безкраен. След всяко възвишение пред тях се разкриваха още и още гори, след всеки завой идваха нови и нови дървета. Дженсън се тревожеше и че конете не могат да тичат дълго без почивка в дълбокия сняг, иначе можеше да се строполят от умора. Рано или късно, въпреки падащия мрак, щеше да се наложи да намалят, за да дадат малко отдих на животните.
Дженсън хвърли поглед през рамо и в същия миг Себастиан изсвири с уста.
— Насам — провикна се жената и посочи към една странична, по-тясна пътечка.
Дженсън пришпори Рижка вдясно. Пътеката тръгна право нагоре, после взе да лъкатуши, отвеждайки ги все по-на-високо, все по-близо до оловно сивото небе. Снегът пред тях бе девствен, но заради специфичния, релеф на местността по нея се вървеше лесно.
Дженсън надзърна под одеялата и видя, че при малкия промяна няма. Огледа внимателно гората за белези на човешко присъствие, но не откри нищо такова. След времето, прекарано в Двореца, пътуването през блатото на Алтея и полетата Азрит гората и действаше успокоително. Себастиан не си падаше по горите, не обичаше и снега. Тук Дженсън се чувстваше най-сигурна, дивеше се на свещения покой, който цареше сред дърветата.
Усети миризма на пушек, която и подсказа, че са близо. Хвърли поглед през рамо и по израза на лицето на майката разбра, че не греши. Изкачиха се на невисок хълм и пред тях изникнаха няколко дървени постройки, пръснати по горист хълм. На поляната отзад имаше малка плевня със заграден двор. На оградата бе вързан кон, който посрещна приближаването им с вирнати уши, след това вдигна глава и изцвили. Рижка и Пит изпръхтяха в отговор.
Дженсън сви два пръста в устата си и изсвири, насочвайки Рижка към единствената постройка, от чийто комин излизаше дим.
Когато приближиха, вратата се отвори. Към тях се бе запътил мъж, наметнал на раменете си жълтеникав плащ. Не беше стар, по-скоро на средна възраст. Преди Дженсън да има възможност да огледа по-добре лицето му, онзи дръпна на главата си качулката, за да се предпази от студа.
— Водим болно момче — провикна се Дженсън, щом домакинът протегна ръка да хване юздите на Рижка. — Вие ли сте лечителите Рауг’Мос?
Мъжът кимна.
— Вкарайте го в къщата.
Майката вече бе скочила от коня и стоеше до Дженсън, готова да поеме сина си.
— Благодаря на Създателя, че ви срещнах днес.
Лечителят потупа успокоително жената по рамото и я подбутна към вратата, после се извърна към Себастиан.
— Можете да оставите конете отзад при моя, после ви чакам вътре.
Себастиан му благодари и отведе конете, а Дженсън последва другите двама към вратата. Светлината бе слаба и тя пак не успя да види добре лицето на мъжа.
Надежда почти нямаше, но поне този човек бе от лечителите Рауг’Мос и можеше да отговори на въпроса и.
ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
ПОЧТИ ЦЯЛАТА ДЯСНА СТЕНА на помещението, в което влязоха, бе заета от огромна камина, изградена от обли камъни. Имаше две задни стаи, на чийто вход вместо врати висяха груби конопени завеси. На една полица и върху масата бе поставена по една лампа, но и двете незапалени. В огнището пращяха дъбови цепеници, които опушваха стаята, но ухаеха приятно, а освен това я осветяваха с трепкаща светлина. Встрани от огъня имаше чайник, захванат с опушен ръжен. След дългото време, прекарано на студа, на Дженсън и се видя направо горещо.
Лечителят положи момчето на единия от няколкото нара покрай стената срещу огнището. Майката падна на колене, наблюдавайки внимателно как човекът отмята одеялото от сина и. Дженсън ги остави да си вършат работата и небрежно огледа помещението, за да е сигурна, че няма да се появят неочаквани изненади. От другите хижи не излизаше дим, пък и не се виждаха следи в девствения сняг. Което, разбира се, не гарантираше, че в лагера няма и други хора.
Дженсън заобиколи масата в средата и се отправи към огъня, за да си сгрее ръцете. Така успя да хвърли по един поглед и в двете задни стаички. Бяха миниатюрни, с по един нар и някакви дрехи, метнати на таблите. Други хора нямаше. Между двете стаи имаше грубо сковани дървени шкафове.