— Чудесно. Майка винаги казва, че ако си болен и имаш апетит, значи не може да е много сериозно.
— След ден-два ще съм забравил.
— Почивката ще ти дойде добре.
Дженсън извади ножа си от колана.
— Досега не сме позволявали никому да пренощува тук. Надявам се разбираш защо взимаме предпазни мерки.
По погледа му разбра, че няма представа за какво му говори, но от учтивост сви рамене, за да и покаже, че приема думите и.
Ножът на Дженсън не приличаше ни най-малко на онзи, който бяха взели от войника. Двете с майка и не можеха да си позволят подобно изящно оръжие. Ползваше нож с обикновена дръжка от еленови рога, грубоват, но винаги добре подострен.
Дженсън приближи острието до китката си и натисна. Смръщил чело, Себастиан понечи да се надигне и да изрази възмущението си. Предизвикателният и поглед го възпря и той се отпусна на мястото си, за да наблюдава с нарастваща тревога как тя обърсва ножа в струйката прясна аленочервена кръв, стичаща се по ръката и. Изгледа го още веднъж с решителност, после се обърна с гръб към него и се запъти към изхода на пещерата, където дъждът бе навлажнил почвата.
С кървавия нож най-напред очерта голям кръг. Себастиан не откъсваше поглед от нея. Тя вписа в кръга квадрат. Почти веднага премина към очертаването на втори кръг вътре в квадрата.
През това време устата и шепнеше молитви към добрите духове да направляват ръката и. Явно така трябваше. Знаеше, че Себастиан я чува, но едва ли различава думите. Хрумна и че сигурно гласът и достига до него като онези гласове, които от време на време я навестяват в главата и. Беше и се случвало, докато очертава външния кръг, да чува гласовете на мъртвите да нашепват името и.
След като приключи с молитвата, отвори очи и начерта звезда с осем лъча, пронизващи двата кръга и квадрата. Всеки втори лъч разсичаше един от ъглите на квадрата.
Знаеше, че лъчите изобразяват дарбата на Създателя, така че докато чертаеше звездата, винаги произнасяше благодарствена молитва за дарбата на майка си.
Когато свърши и вдигна глава, пред нея стоеше майка и, сякаш изникнала от самите сенки или материализирала се от края на рисунката, осветена от подскачащите пламъци зад гърба на Дженсън. В светлината на тези пламъци майка и бе като видението на невъзможно красив дух.
— Знаеш ли какво изобразява това, млади човече? — попита жената тихо.
Себастиан бе втренчил поглед в нея така, както обикновено я гледаха хората при първа среща. Поклати глава.
— Нарича се Милост. Хората, родени с дарбата, я чертаят от хиляди години — според някои от самото начало на Сътворението. Външният кръг представлява началото на вечността на отвъдния свят, света на мъртвите, където властва Пазителят. Вътрешният кръг е територията на света на живите. Квадратът изобразява воала, разделящ двата свята — на живота и на смъртта. На места той се докосва и до двата. Звездата е светлината на дарбата на самия Създател — магията, обземаща живота и прекрачваща в света на мъртвите.
Огънят съскаше и пукаше, майката на Дженсън се извисяваше над двамата като привидение. Себастиан не каза нищо. Майка и каза истината, но си послужи с нея, за да предаде специфично внушение, което не бе истинно.
— Дъщеря ми начерта тази Милост като твоя защита през нощта, докато си почиваш, също така и като защита за нас.
Пред прага на къщата ни също има такъв знак. — Тя остави тишината да се настани между тримата и едва след малко добави: — Би било неразумно да се прекосява която и да било от двете.
— Разбирам, госпожо Дагет. — Осветеното му от пламъците лице не показа никаква емоция.
Сините му очи се обърнаха към Дженсън. На устните му аха да се появи усмивка, но лицето му остана сериозно.
— Ти си пълна с изненади, Дженсън Дагет. Жена, обвита с тайни. Тази нощ ще спя спокойно.
— И ще си починеш добре — допълни майката. — Освен вечерята донесох и малко билки, които ще облекчат съня ти.
С купата пържена риба в едната ръка майката прегърна Дженсън и я поведе навътре към огъня. Двете седнаха една до друга, срещу Себастиан. По мрачния му поглед бе ясно, че демонстративното им поведение е оказало желания ефект.
Майката се обърна към Дженсън и и се усмихна тайничко. Дъщеря и се беше справила добре.
Поднесе купата към госта.
— Бих искала да ти благодаря, млади човече, задето помогна на Дженсън. Заповядай.
— Тя вече ми благодари. С радост се притекох на помощ. Всъщност така помагах и на себе си. Не ми харесва перспективата да бъда преследван от Д’Харански войници.
Тя вдигна ръка.
— Ако нямаш нищо против, най-горното парче е приготвено с билки, които ще ти помогнат да си починеш по-добре.