С ножа си той бодна по-тъмното парче риба, оваляно в билки. Дженсън изтри своя нож в дрехите си и забоде парче и за себе си.
— Дженсън ми каза, че не си от Д’Хара.
Той я погледна, дъвчейки.
— Вярно е.
— Трудно ми е да повярвам. Д’Хара е обградена с непроходима граница. Откакто се помня, не знам някой да е напускал или да е влизал в Д’Хара. Как си успял ти?
Себастиан отхапа парче риба и го остави в устата си да изстине. Докато дъвчеше, вдигна ръка във въздуха.
— Откога живеете сами в тази гора? Без да виждате никого? Без новини?
— От няколко години.
— Е, това донякъде обяснява нещата. Границата падна, явно след вашето преместване тук.
Дженсън и майка и приеха с мълчание потресаващата, почти невероятна новина. В надвисналата тишина трескаво започнаха да обмислят предстоящи възможности. За пръв път в живота на Дженсън бягството и се струваше приемливо. Неосъществимата мечта за собствен живот изведнъж им се стори постижима, от нея ги делеше едно пътуване. Цял живот бяха пътували и се бяха крили. Сега странстванията им най-сетне щяха да свършат.
— Защо помогна на Дженсън, Себастиан? — попита майката.
— Обичам да помагам на хората. А тя се нуждаеше от помощ. Мога да си представя колко много я е изплашил онзи мъж, нищо, че беше мъртъв. — Той се усмихна към Дженсън. — Стана ми симпатична. Исках да и помогна. Освен това не си падам особено по Д’Харански войници.
Майката отново вдигна купата към него и той си забоде второ парче.
— След малко ще съм заспал, госпожо Дагет. Защо не ми кажете какво ви тревожи.
— Преследвани сме от Д’Харански войници.
— Защо?
— Дълга история. От това как ще завърши тази нощ, зави си дали някога ще я чуеш. Засега ще ти кажа само, че сме преследвани — повече Дженсън, отколкото аз. Ако ни хванат, ще я убият.
Майка и изложи нещата възможно най-просто. Но преследвачът им нямаше да допусне да стане така. Щеше да е много по-ужасно от обикновено убийство. Смъртта щеше да се яви като награда след нечовешка агония и безкрайни молитви.
Себастиан хвърли поглед към Дженсън.
— Това не ми се нрави.
— Значи сме на едно мнение — промърмори майката.
— Сега разбирам защо толкова ви бива с ножа — изкоментира той.
— Аха.
— Значи се страхувате Д’Харанските войници да не ви открият — продължи Себастиан. — Не е рядкост да срещнеш Д’Харански войник. Този днес ви изкара акъла от страх. Какво го прави по-специален?
Дженсън хвърли в огъня по-дебел дънер, доволна, че можа да си намери извинение, за да не отговаря. Бети изблея за морков или поне за внимание. Кокошките изразиха възмущението си от шума и светлината.
— Покажи на Себастиан бележката, която си намерила у войника, Дженсън.
Хваната неподготвена, Дженсън изчака очите на майка и да се спрат в нейните. Спогледаха се и Дженсън разбра, че майка и е решила да рискува, а след като е така, бяха длъжни да му кажат поне част от истината.
Извади намачканото парче хартия и го подаде на Себастиан.
— Намерих го в джоба на войника. — Ужасът от съприкосновението с вещ, принадлежала на мъртвец, я накара да преглътне. — Малко преди да се появиш.
Себастиан разгъна бележката, приглади намачканата хартия с пръсти и огледа подозрително двете жени. Наведе се към светлината, за да види написаното.
— Дженсън Линди — прочете на глас. — Не разбирам коя е Дженсън Линди?
— Аз — отвърна Дженсън. — Поне така се казвах преди известно време.
— Преди известно време ли? Нищо не разбирам.
— Това е името ми. Името, което използвах допреди няколко години, когато живеехме далече на север. Често се местим, за да объркваме преследвачите си. Всеки път, когато се установим на ново място, си сменяме фамилията, за да затрудняваме следенето.
— Значи Дагет не е истинското ви име?
— Не е.
— А как е?
— Това също е история, за която нямаме време тази вечер.
— В гласа на майка и имаше неприкрита категоричност. — Важното е, че този войник разполагаше с името. Това може да означава само най-лошото.
— Но нали каза, че отдавна не използвате това име? Тук сте известни като Дагет. Никой не ви познава с другото — Линди.
Майката се надвеси към Себастиан. Дженсън знаеше, че погледът и няма да му се хареса. Този напрегнат, пронизителен поглед бе карал мнозина да се чувстват неудобно.
— Може и да е име, което сме използвали преди много време на север, но то бе написано на бележката. Човекът бе тук, близо до нашия дом. Това означава, че по някакъв начин е успял да свърже името с нас — с две жени, обитаващи тези отдалечени райони. Направил е връзката. Вероятно не войникът, а онзи, който го е изпратил след нас. Търсят ни не другаде, а тук.