Звуците достигаха приглушени до нея.
Чу се пукот.
Мъжът, който я държеше за гърлото, се олюля, главата му отскочи встрани.
Вече нищо не разбираше. Хватката му се отпусна. Тя побърза да си поеме дъх. Главата на онзи клюмна напред. От врата му щръкна извит ятаган, пронизал гръбнака му.
Мъжът се строполи на пода. Зад него изникна Себастиан — премерена ярост с бяла коса.
Мъжът зад нея я пусна. В ръката му се появи окървавен меч. Себастиан бе по-бърз от него.
Дженсън бе по-бърза дори от Себастиан.
Предай се.
Тя закрещя дивашки, неконтролируемо, като животно. С ужас и ярост. Счупеното острие се вряза във врата на войника.
Ножът проникна чак до кокал, проряза артерията, разкъса мускулите. Онзи изкрещя. Кръвта пръсна като фонтан и за миг остана във въздуха, докато тялото му полетя към пода. От инерцията Дженсън полетя заедно с него. Късият меч на Себастиан блестеше като светкавица, острието намери широкоплещестото тяло на мъжа с невъобразима мощ.
Дженсън се запрепъва в телата, подхлъзна се в кръвта. Единственото, което виждаше, бе майка и, подпряна на стената, вперила очи в нея. Дженсън не можеше да спре писъците си, от истерия не можеше да си поеме дъх.
Майка и, цяла обляна в кръв, с полузатворени очи, изглеждаше така, сякаш заспива. Но щом видя Дженсън, в погледа и проблесна онова познато радостно пламъче. Все това пламъче. Нечии кървави пръсти бяха оставили грозни следи по лицето и. Щом видя Дженсън, красивата и усмивка грейна.
— Скъпа… — промълви тя.
Дженсън продължаваше да крещи и да трепери. Не искаше да гледа ужасните кървави рани.
Виждаше единствено лицето на майка си.
— Мамо, мамо!
Една ръка я прегърна. Ръката на Дженсън скочи в готовност. Ръката с ножа.
Тази, която я прегърна, предлагаше любов, спокойствие и закрила.
Майка и се усмихна уморено.
— Справи се добре, скъпа. А сега ме чуй.
Себастиан отчаяно се мъчеше да превърже с нещо чукана на дясната и ръка, за да спре кървенето. Майката виждаше единствено дъщеря си.
— Тук съм, мамо. Всичко ще бъде наред. Тук съм. Не умирай, мамо, дръж се. Моля те, не умирай.
— Чуй ме — гласът и бе едва доловим.
— Слушам те, мамо, слушам те!
— Аз си отивам. Скоро ще бъда при добрите духове.
— Не, мамо, моля те, недей!
— Нищо не мога да направя, скъпа. Всичко е наред. Добрите духове ще се погрижат за мен.
Дженсън пое лицето на майка си в две ръце, опитвайки се да го види през плътната завеса на сълзите. Не можеше да успокои дишането си.
— Не ме оставяй сама, мамо, остани при мен. Моля те, моля те. Обичам те!
— И аз те обичам, скъпа. Повече от всичко на света. Научих те на каквото можах. Сега ме чуй.
Дженсън кимна, за да не заглуши някоя ценна майчина дума.
— Добрите духове ме отвеждат. Трябва да го приемеш. Когато тръгна с тях, това тяло вече няма да е моето. Разбираш ли? Повече няма да имам нужда от него. Изобщо не боли. Никак. Не е ли чудо? Вече съм с добрите духове. Сега трябва да си силна и да изоставиш това, което вече не съм аз.
— Мамо! — успя да простене Дженсън, притискайки до себе си лицето, което обичаше повече от самия живот.
— Той е по петите ти, Джен. Бягай. Недей да стоиш при това тяло, което вече не съм аз, след като аз съм поела нататък с добрите духове. Разбираш ли ме?
— Не, мамо, не мога да те оставя. Не мога!
— Трябва. Не рискувай живота си напразно заради някакво си глупаво и никому ненужно погребение. Това не съм аз. Аз съм в сърцето ти и с добрите духове. Това тяло не съм аз. Разбра ли ме, скъпа?
— Да, мамо. Не си ти. Ти си при добрите духове, а не тук.
Майка и кимна. Дженсън не се отделяше от нея.
— Добро момиче. Вземи ножа. Помогна ми да се справя с единия. Добро оръжие.
— Обичам те, мамо. — Дженсън искаше да и каже нещо по-сърдечно, по-истинско, но не намираше думи. — Обичам те.
— И аз те обичам и точно затова трябва да вървиш, скъпа. Не искам да рискуваш живота си за онова, което вече не съм аз. Твоят живот е ценен. Остави моето празно вместилище. Бягай, Джен. Иначе той ще те пипне. Бягай. — Очите и намериха Себастиан. — Ще и помогнеш ли?
Той кимна.
— Можеш да разчиташ на мен.
Майката погледна отново Дженсън и я дари с любяща усмивка.
— Винаги ще бъда в сърцето ти, скъпа. Винаги. Винаги ще те обичам.
— О, мамо, знаеш, че те обичам. Завинаги.
Майката посрещна думите на дъщеря си с усмивка. Пръстите на Дженсън погалиха нежно гаснещото красиво лице. Майка и не откъсваше поглед от нея.
Докато най-сетне Дженсън разбра, че погледът и вече не гледа в този свят.
Отпусна се върху безжизненото тяло, обляна в сълзи. Давеше се в ридания. Всичко свърши. Този безумен, ненормален свят се срина.