Усети как някой я дърпа назад, докато ръцете и се протягаха към майка и.
— Дженсън. — Устата му бе близо до ухото и. — Трябва да изпълним волята и.
— Не! Моля те, не! — зави тя.
Той я дръпна отново.
— Направи, каквото поиска от теб, Дженсън. Трябва!
Тя удари с юмруци окървавения под.
— Не! — Светът се бе срутил. — Моля те, не! Това не може да е истина!
— Трябва да вървим, Джен.
— Ти тръгвай. На мен ми е все едно. Предавам се.
— Не, не се предаваш, Джен, не можеш да го направиш.
Той я прихвана през кръста и я изправи на треперещите и крака. Онемяла от болка, Дженсън не можеше да помръдне. Това не се случваше наистина. Всичко бе само сън. Светът се превръщаше в пепел.
Себастиан я стисна за раменете и я разтърси.
— Трябва да се махаме оттук, Дженсън.
Тя извърна глава и погледна майка си на пода.
— Трябва да направим нещо. Моля те.
— Наистина трябва. Трябва да се махаме оттук, преди да са дошли още от онези.
От лицето му се стичаха капки. Тя се запита дали е от дъжда. Имаше чувството, че се наблюдава някъде отдалеч. Собствените и мисли и се струваха налудничави.
— Чуй ме, Дженсън. — Майка и бе казала същото. Беше важно. — Чуй ме. Трябва да се махаме оттук. Майка ти беше права. Наистина трябва да се махаме.
Той се извърна към лампата и видя оставен до нея вързоп. Дженсън се свлече на пода. Коленете и изтрополиха върху дъските. Чувстваше се ограбена. Бяха и останали единствено нажежените въглени на болката, от които не можеше да изпразни тялото си. Защо нещата трябваше да се объркат дотам?
Дженсън изпълзя до спящата си майка. Тя не можеше да умре. Не можеше. Дженсън я обичаше твърде много, за да може тя да умре.
— Дженсън! По-късно ще скърбиш! Сега трябва да изчезваме!
Дъждът навън продължаваше да се лее като из ведро.
— Няма да я оставя!
— Майка ти се жертва за теб, за да можеш да живееш. Не захвърляй в нищото последната и проява на смелост.
Той пъхаше в раницата, каквото му попаднеше пред очите.
— Трябва да направиш, каквото ти каза. Тя те обича и иска да живееш. Каза ти да бягаш. Аз се заклех да ти помогна. Трябва да тръгваме, преди да са ни заварили тук.
Тя погледна към вратата. Преди беше затворена. Нали самата тя се бе блъснала в нея. Може би резето се е счупило.
Сред дъжда се материализира огромна сянка, която се плъзна в къщата.
Очите на мургавия мъжага се втренчиха в Дженсън. Обзе я неописуем ужас. Той тръгна към нея. Забърза крачка.
Дженсън мярна стърчащия от врата на единия труп нож с „Р“ на дръжката. Ножът, който майка и искаше да остане с нея. Не беше далеч. Майка и бе загубила ръката си, живота си, за да го убие.
Мъжът, очевидно, без да забележи Себастиан, се хвърли върху Дженсън. Тя полетя към ножа. Хлъзгавите и от кръвта пръсти докопаха дръжката и се вкопчиха здраво в релефния материал. Добре обмислена изработка. Смъртоносно изкуство. Стиснала зъби, извади острието и се завъртя.
Преди мъжът да я стигне, Себастиан изсумтя и заби острието на ятагана си в тила на мъжа. Войникът се стовари на пода в краката и, месестата му ръка се закачи на кръста и, докато падаше.
Крещейки, Дженсън се измъкна изпод ръката, под главата на мъжа се събра червено езерце. Себастиан я вдигна.
— Вземи каквото искаш — нареди и той.
Тя затършува из стаята като в сън. Светът бе полудял. Или може би тя бе лудата.
Гласът в главата и започна да и нашепва нещо на странен език. Улови се, че се заслушва в него, дори сякаш и подейства успокоително.
Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдееа ду калт мишт.
— Трябва да вървим — сепна я Себастиан. — Събери си багажа.
Не можеше да мисли. Не знаеше какво да прави. Заглуши гласа и си каза, че трябва да постъпи така, както и бе заръчала майка и.
Отиде до шкафа и трескаво започна да прибира нещата, които винаги носеха със себе си по време на път — неща, които винаги бяха приготвени. В раницата и имаше готов чифт дрехи. Върху тях метна билки, подправки и суха храна. От импровизиран скрин от сплетени клони взе още малко дрехи, четка, огледалце.
Когато посегна към дрехите на майка и ръката и замръзна. Пръстите и трепереха, опита се да се концентрира върху заръката. Не можеше да мисли, движеше се като дресирано животно, правеше онова, на което са го научили. И преди бяха бягали внезапно.
Огледа стаята. Четирима мъртви Д’Харанци. Един тази сутрин. Значи стават пет. Четворка плюс един. Къде ли са другите трима? В тъмнината навън? Сред дърветата, притаени в очакване? Дебнещи да я отведат при Господаря Рал, за да бъде измъчвана до смърт?