Длъжни сме да правим своя разумен избор.
— Животът е бъдеще, не минало — прошепна замислено Дженсън. През главата и мина целият и досегашен живот. — Къде си го чул това?
Ричард се ухили широко.
— Това е Седмото правило на магьосника.
Дженсън го изгледа през сълзи.
— Ти ме дари с бъдеще, с живот. Благодаря ти.
Той я прегърна и Дженсън изведнъж вече не се чувстваше сама на света. Отново беше цяла. Зарида горко, сълзите и отмиваха мъката по майка и и същевременно бяха сълзи на надежда за бъдещето, сълзи на радост, че за нея има живот, има бъдеще.
Калан я погали по гърба.
— Добре дошла у дома.
Дженсън изтри очите си и се засмя, без сама да знае на какво. Ръката и механично галеше меката козина на Бети. Изведнъж вдигна глава. Пред нея стоеше Том.
Дженсън се затича към него и го прегърна.
— О, Том, толкова се радвам да те видя! Благодаря ти, че ми върна Бети.
— Е, такъв съм си аз — доставчик на кози. Нали ти обещах.
Както се оказа, Ирма, продавачката на наденици, просто искала да намери женска на козела си. Бил вече стар, та и се щяло да си осигури негов заместник. Запазила си едно от малките, другите две са тези.
— Бети е родила три козлета?
Том кимна.
— Боя се, че доста се привързах към нея и двете малки.
— Не мога да повярвам, че го направи за мен. Ти си прекрасен, Том.
— И мама така ми казваше. Не забравяй, че ми обеща да го кажеш на Господаря Рал.
Дженсън засия от радост.
— Обещавам! Но кажи ми, как успя да ме откриеш?
Том се усмихна и извади нож изпод дрехата си. Дженсън с изненада видя, че е същият като този, който има тя.
— Нали разбираш, аз също служа на Господаря Рал.
— Така ли? Защо тогава не съм те срещал? — попита Ричард.
— Не се притеснявай, Господарю Рал, Том е наш човек. Главата си залагам за него.
— Е, благодаря ти, Кара — усмихна се Том и очите му блеснаха.
— Значи си знаел през цялото време, че си измислям?
Том сви рамене.
— Няма да съм истински защитник на Господаря Рал, ако оставя подозрителна личност като тебе да се мотае наоколо и да крои вредни планове и да не направя нищо, за да разбера какво си намислила. Държах те под око, следих те почти през целия път.
Дженсън го перна през рамото.
— Значи си ме шпионирал!
— Като защитник на Господаря Рал бях длъжен да разбера какво кроиш и да се погрижа да не нараниш Господаря Рал.
— Е, значи тогава не си се справил особено добре — рече тя.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами че можех да го пронижа. Беше на такова разстояние, че нищо нямаше да успееш да сториш.
Том и се усмихна с онази своя крива момчешка усмивка, но този път в нея имаше ново дяволито пламъче.
— За нищо на света не бих допуснал да нараниш Господаря Рал.
Обърна се и замахна с ножа си. Острието полетя с шеметна бързина, сякаш разсече долината на две, и след миг се заби с остър звук в една от падналите колони доста далеч от тях. Дженсън присви очи и забеляза, че ножът е пробол нещо черно.
Последва Том, Ричард, Калан и Морещицата между колоните и каменните отломки, за да види къде се е забил. За нейно най-голямо учудване беше пробил кожена кесия — точно в средата. Ръката, която я държеше, се подаваше изпод огромен каменен къс.
— Моля ви — чу се глух глас изпод скалата, — измъкнете ме оттук. Ще ви платя. Мога да платя. Имам достатъчно пари.
Беше Оба. Колоната го беше застигнала, преди да успее да избяга. Единият и край се беше спрял в по-висок камък, така че отдолу се образуваше малка ниша, точно колкото да влезе човек, заринат жив под тонове скала.
Том измъкна ножа си от мекия камък и прибра кожената кесия. Размаха я във въздуха.
— Фридрих! — провикна се към каруцата. Там се изправи мъжки силует. — Това случайно да е твое?
В този ден на изненадите за Дженсън сякаш нямаше почивка. В далечината различи Фридрих Златаря, съпруга на Алтея, който скочи от каруцата и се отправи към тях.
— Това е мое — рече той. Надзърна в дупката. — Има и още.
Само след миг ръката започна да подава през отвора кожени и платнени кесии.
— Ето, вземете всичките ми пари. Само ме измъкнете от тук.
— Как да ти кажа, едва ли ще мога да вдигна тази колона — каза Фридрих. Най-малко пък ще си давам труд за човека, убил жена ми.
— Алтея е мъртва? — ужасена попита Дженсън.
— Боя се, че да. Слънчицето ми си отиде от живота.
— Моите искрени съболезнования. Беше добра жена.
Фридрих се усмихна.
— Да, така си беше. — Извади от джоба си малко обло камъче. — Но ми остави ето това. За спомен.
— Не е ли странно — изумен пророни Том. Заровичка в джоба си и накрая извади нещо. Когато разтвори шепата си, в дланта му имаше малък объл камък. — И аз имам такъв. Винаги си го нося с мен за късмет.