Тежката колона, заклещила Оба, бавно се приплъзваше надолу, разтрошавайки крехката си подпора. Щеше да е въпрос на няколко часа, докато бъде смазан до смърт в последната си килия — ако преди това не умре от жажда.
След такава позорна загуба Пазителят едва ли щеше да му подаде ръка за помощ. По-скоро би се погрижил Оба да страда цяла вечност за неизпълнената си задача.
Оба беше убиец. Дженсън подозираше, че Ричард Рал не изпитва и капчица милост към хора като него. Както и към всеки друг, който реши да причини нещо лошо на Калан. Оба не получи милост.
Оба Рал щеше да бъде погребан навеки под Колоните на Сътворението.
ШЕСТДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НА СУТРИНТА Том ги изведе от долината на Колоните на Сътворението. Гледката рано сутрин, дългите сенки и призрачните отблясъци на изгрева бяха величествени. Гледка, която никой досега не бе доживял да опише.
Рижка с радост посрещна Дженсън и остана безкрайно щастлива да види Бети и двете и малки козлета.
Дженсън, Ричард и Капан влязоха в познатата им къща. Там намериха Себастиан, който, неспособен да помири вярванията и чувствата си, бе изпълнил последното желание на Дженсън.
Беше погълнал всички цветчета трескавична роза, с които разполагаше.
Лежеше безжизнен на масата.
Седнала до Том, Дженсън слушаше внимателно историята на Ричард и Калан. Още не можеше да повярва, че брат и е толкова различен от онова, което си бе представяла за него. Майка му, след като била изнасилена от Мрачния Рал, избягала заедно със Зед, за да предпази сина си. Ричард израснал в Западната земя, нямал представа за съществуването на Д’Хара, нито на дома Рал и магията. Впоследствие сложил край на черното владичество на Мрачния Рал. Преследвана от истински четворки, Калан убила командира им. Сега, когато Ричард беше Господарят Рал, вече нямаше четворки.
Дженсън се почувства горда, че Ричард и даде да задържи ножа с буквата „Р“ на дръжката. Думите му бяха, че си е заслужила правото да го носи. Тя възнамеряваше да го носи с достойнство. Сега наистина беше защитник на Господаря Рал — също като Том.
Бети се возеше до Фридрих, мушнала предните си крачета между Том и Дженсън, които държаха в скута си по едно заспало козле. Зад каруцата тичаше Рижка, Бети не я изпускаше от поглед. Ричард, Калан и Кара яздеха отстрани.
Замислена над думите на брат си, Дженсън се обърна към него.
— Значи наистина не си измисляш? В книгата, в „Колоните на Сътворението“, наистина пише това за мен?
— То важи за всички като теб: „Най-опасните същества, бродещи из света на хората, са родените без дарбата потомци на Господаря Рал, защото всеки от тях е напълно неподвластен на магията. Никоя магия не може да ги нарани, дори пророчествата са слепи за тях.“ Но ти май доказа, че книгата греши.
Тя се замисли. Някои неща още не си бяха дошли на мястото.
— Не мога да разбера защо Пазителят ме използва. Защо гласът му беше в главата ми?
— Нали ти казах, нямах време да преведа цялата книга, пък и е доста повредена. Но доколкото можах да прочета, предполагам, че роденото без дарба дете, понеже не притежава магия, е онова, което книгата нарича „дупка в света“ — обясни Ричард. — Следователно то е и дупка във воала. Така ти ставаш потенциален медиатор между света на живите и света на мъртвите. За да може Пазителят да погълне света на живите, му е нужна такава порта. Последният ключ към нея е отмъщението. Това, че се подчини на волята му, когато отиде със Сестрите на мрака в гората, щеше да завърши с убийството ти. Трябваше да довършиш сделката със смъртта, като умреш.
— Значи, ако някой ме беше убил, например Сестра Пердита, след като бях в гората с онези Сестри на мрака, можеше да се отвори такава порта?
— Не. Пазителят е имал нужда от защитник от света на живите. Нужен му е бил баланс за липсата на дарба у теб. Нужен му е бил роден с дарбата Рал, Господар Рал, за да се осъществи това. Ако те бях убил, за да спася себе си или Калан, тогава Пазителят щеше да влезе в света на живите през отворилата се дупка. Трябваше да те принудя да избереш живота, а не смъртта, за да живееш и за да бъде върнат Пазителят в отвъдния свят.
— Значи съм могла да унищожа живота — отрони Дженсън, едва сега разбрала колко е била близо до отприщването на невъзвратима катастрофа.
— Не бих ти позволил — добронамерено се включи Том.
Дженсън вдигна ръка на рамото му, осъзнавайки, че никога към никой мъж не е изпитвала такива чувства. От неговата близост сърцето и пееше. Усмивката му я убеждаваше, че животът си струва да бъде живян. Бети я подбутна с муцунката си, жадна за внимание, а и за да нагледа спящите си бебета.