След ужасяващата среща с огромните войници в къщата и тя не преставаше да мисли за следваща такава.
Стигнаха до един пуст ъгъл и Себастиан посочи надясно.
— Натам сме.
Минаваха покрай тъмни четвъртити сгради без прозорци, които и приличаха на складове. На тази улица явно не живееха хора. Не след дълго сградите останаха зад тях. Посрещнаха ги голите клони на сгушени едни в други дървета, борещи се с режещия вятър. Стигнаха до някакъв път и Себастиан отново вдигна ръка.
— По нейните обяснения би трябвало да е ей онази къща сред дърветата в края на пътя.
Пътят май не беше от най-често използваните. През оголелите клони на дъбове и елши се прокрадваше бледа светлинка от далечен прозорец. Не можеше да се каже, че е гостоприемна и мамеща. По-скоро обратното — сякаш предупреждаваше пътника да стои настрана.
— Защо не ме почакаш тук? — предложи Дженсън. — Може би ще е по-добре да отида сама.
Дженсън се опитваше да му намери извинение. Хората обикновено не искаха да си имат работа с магьосници. Самата Дженсън не отиваше с голямо желание.
— Идвам с теб.
Досега Себастиан бе демонстрирал категорично недоверие към всичко, свързано с магия. По погледа в очите му Дженсън прецени, че той сякаш се мъчи да изглежда по-ербап, отколкото всъщност е.
В следващия миг се укори, че изобщо си е помислила подобно нещо. Той беше влязъл в схватка с Д’Харански войници, които бяха не само по-едри, но и повече от него. Можеше просто да си остане в пещерата и да не рискува живота си. Можеше да обърне гръб на клането, разиграло се пред очите му, и просто да си тръгне. Това, че се страхува от магията, само доказваше, че е човек със здрав разум. Дженсън много добре би трябвало да разбира какво е да се страхуваш от магията.
Когато стигнаха края на пътя и се запромъкваха сред дърветата, снегът заскърца под ботушите им. Себастиан зорко оглеждаше местността наоколо, докато Дженсън бе съсредоточила вниманието си върху къщата. Зад постройката тръгваха стръмни склонове, потънали в борови гори. Дженсън си каза, че само човек в нужда би имал смелостта да измине пътеката към тази къща.
После си помисли, че след като магьосницата живее тъй близо до града, значи сигурно помага на хората, спечелила е доверието им. Беше много вероятно тази жена да е уважаван член на тяхното общество — лечител, поставил се в услуга на ближните. А не човек, всяващ страх.
Вятърът фучеше във високите дървета. Дженсън почука на вратата. Себастиан не откъсваше очи от сенките наоколо. Светлините на града щяха да им помогнат по-лесно да намерят обратния път.
Докато чакаха, Дженсън също се огледа. Имаше усещането, че някой я наблюдава в мрака. Косъмчетата по тила и настръхнаха.
Вратата най-сетне се отвори, но само колкото в процепа Да се покаже женско лице.
— Да?
Дженсън не можа да я огледа достатъчно добре в тъмнила, докато жената виждаше ясно лицето на Дженсън, обляно в светлините, идващи откъм къщата.
— Ти ли си Латея? Латея… чародейката?
— Защо питаш?
— Казаха ни, че Латея живее тук. Ако ти си чародейката, може ли да влезем?
Вратата не помръдна по-навътре. Дженсън придърпа краищата на пелерината си, за да се предпази от режещия вятър и леденото посрещане. Пронизителният поглед на жената се спря върху Себастиан, после отново се плъзна към сгушената в пелерината си Дженсън.
— Аз не съм акушерка. Ако искате да се избавите от кашата, в която сте се забъркали, не мога да ви помогна. Вървете да си търсите акушерка.
Думите и бяха унизителни.
— Не сме дошли за това!
Жената надникна за миг, оглеждайки още по-внимателно двамата пътници.
— Какво лекарство ви трябва тогава?
— Не ни трябва лекарство. Нужно ни е заклинание. С теб сме се виждали веднъж преди много време. Нужно ми е заклинание, каквото ми направи тогава. Бях съвсем малка.
Потъналото в сенките лице се изкриви в гримаса.
— Кога? Къде?
Дженсън се прокашля.
— В Народния дворец. Когато живеех там. Ти ми помогна, когато бях малка.
— Какво съм ти помогнала? Говори, момиче!
— Помогна, да ме скриеш. С някакво заклинание, предполагам. Тогава бях малка и не помня много добре.
— Да те скрия ли?
— От Господаря Рал.
Къщата потъна в тишина.
— Спомняш ли си? Казвам се Дженсън. Тогава бях съвсем малка.
Свали качулката си, за да може жената да види червените и къдрици.
— Дженсън. Името не ми говори нищо, но косата си спомням. Коса като твоята не се среща често.
Дженсън се почувства обнадеждена.