— Доста време мина. Толкова се радвам да чуя, че…
— Не се занимавам с такива като теб — скастри я жената. — Никога не съм го правила. Не съм ти правила заклинание.
Дженсън остана като гръмната. Не знаеше какво да каже. Беше сигурна, че жената и е помогнала.
— А сега си вървете. И двамата.
Вратата се плъзна да се затвори.
— Почакай! Моля те, ще си платя!
Дженсън трескаво заопипва под пелерината си към кесията и извади монета. Едва след като я плъзна към светлината, забеляза, че е златна.
Жената огледа за момент златната марка, вероятно преценявайки дали си струва да се забърква в такова сериозно престъпление на такава цена.
— Сега спомни ли си? — обади се Себастиан.
Очите на жената се спряха върху него.
— Ти пък кой си?
— Просто приятел.
— Отново се нуждая от помощта ти, Латея. Майка ми… — Дженсън не можеше да се накара да го изрече и подхвана другояче. — Спомням си, че майка ми е разказвала за теб. Знам, че си ни помогнала. Тогава съм била съвсем малка, но си спомням заклинанието, с което ме обви. То изтля преди доста години. Сега отново се нуждая от помощта ти.
— Не си попаднала, на когото трябва.
Дженсън сви юмруци под вълненото наметало. Нищо друго не и хрумна.
— Моля те, Латея, на ръба на силите си съм. Имам нужда от помощ.
— Заплащането никак не е лошо — вметна Себастиан. — Щом казваш, че не сме попаднали, на когото трябва и не искаш да помогнеш, значи златото трябва да запазим за друг.
Латея му се усмихна лукаво.
— Вярно, казах, че е попаднала не на когото трябва, но не съм казвала, че не мога да си спечеля тези пари.
— Не те разбирам — каза Дженсън, загърната до уши във вълнената пелерина, под която цялото и тяло трепереше.
Латея я изгледа за миг, сякаш, за да е сигурна, че и двамата я слушат внимателно.
— Явно търсите сестра ми, Алтея. Аз се казвам Латея, тя е Алтея. Тя ви е помогнала преди, не аз. Майка ти сигурно ни е объркала имената или пък ги е запомнила грешно. Хората все ни бъркаха, докато живеехме заедно. Двете с Алтея имаме различни дарби. Тя ви е помогнала, не аз.
Дженсън бе съкрушена и разочарована, но поне имаше надежда.
— Моля те, Латея, ще ми помогнеш ли този път? Вместо сестра си?
— Не. Не мога да направя нищо за теб. Нямам дарба за такива като теб. Само Алтея вижда дупките в света. Аз не умея.
Дженсън нямаше представа за какво говори — дупки в света.
— Нямаш дарба за такива като мен?
— Аха. Казах ти какво мога. А сега си върви.
Жената понечи да затваря.
— Чакай! Моля те! Не можеш ли поне да ми кажеш къде живее сестра ти?
Тя вдигна поглед към изпълненото с очакване лице на Дженсън.
— Този бизнес е доста опасен.
— Но е бизнес — прекъсна я Себастиан с леден като нощта глас. — И за една златна марка можеш поне да ни кажеш къде живее сестра ти.
Латея се замисли над думите му, след това отвърна с глас не по-малко вледеняващ от неговия.
— Не искам да имам нищо общо с такива като теб, ясно ли е? Нищо общо. Ако Алтея иска, това си е нейна работа. Питайте в Народния дворец.
Дженсън като че си спомняше смътно как бяха пътували до някакво място не много далеч от Двореца. Тогава бе запомнила името Латея, но явно се бе объркала. Сигурно е била сестра и — Алтея.
— Не можеш ли да ни кажеш повече от това? Къде живее, как да я намеря?
— Когато я видях за последно, живееше близо до Двореца с мъжа си. Питайте за чародейката Алтея. Хората я познават — ако е още жива.
Себастиан подпря вратата с ръка, за да не може жената да я затвори.
— Доста рехава информация. За толкова пари трябва да ни кажеш още нещо.
— Тези пари са нищо за това, което ви казах. Повече не ви трябва. Ако сестра ми иска да предизвиква съдбата, нейна си работа. Аз обаче нямам намерение да се забърквам в проблеми на никаква цена.
— Не искаме да те забъркваме — обади се Дженсън. — Трябва ни само малко помощ. Ако не можеш да ни помогнеш със заклинание, благодарим ти, че ни каза името на сестра ти. Ще я потърсим. Но трябва да разбера някои важни неща. Ако можеш да ми кажеш…
— Ако ти е останала и капчица достойнство, ще оставиш Алтея на мира. Такива като теб само създават проблеми. А сега се махай от вратата ми, преди да съм ти изпратила кошмари за през нощта.
Дженсън се вгледа в лицето, потънало в сенки.
— Някой вече те е изпреварил — отвърна тя и се отдалечи.
ДЕВЕТА ГЛАВА
КЕПЕТО И КАФЯВОТО ВЪЛНЕНО САКО караха Оба да се чувства напет и модерен. Вървеше по тесните улички и си подсвиркваше мелодия, която бе чул да се носи от близка странноприемница. Изчака един конник да прелети покрай него и сви към пътя, извеждащ до къщата на Латея. Ушите на коня се завъртяха към него. Преди време Оба бе притежавал кон, ездата му доставяше удоволствие, но майка му изведнъж реши, че не могат да си позволят да гледат и кон. От говедата имаше повече полза, вършеха повече работа, но не бяха тъй дружелюбни.