Тя стисна зъби.
— Остави ме на мира — изрече гласно, макар и тихо.
Дженсън.
Този път беше различно. Стори и се, че гласът не е вътре в главата и, както го чуваше обикновено.
— Остави ме на мира — изръмжа тя по-силно.
Предай се, чу се мъртвешки шепот.
Вдигна глава и видя вперените в нея очи на мъртвия войник.
Внезапно връхлетелият я мощен облак и вятър беше като леденото докосване на пръстите на духовете върху лицето и.
Сърцето и щеше да се пръсне. Въздухът заседна в гърлото и, мъчейки се да излезе на пресекулки, сякаш коприна, притисната към пресъхнала кожа. Без да откъсва ококорените си очи от лицето на мъртвия войник, тя заотстъпва назад по пътеката.
Държа се глупашки. Знаеше го. Човекът е мъртъв. Абсурдно е да я е погледнал. Изключено. Погледът му се взира в смъртта, това е. Както мъртвата риба в мрежите — тя има същия празен поглед. Каква е глупачка. Само и се е сторило, не е възможно да я гледа.
Но дори така да е, дори мъртвите очи да могат да я видят, предпочиташе да не са обърнати към нея.
Дженсън.
Боровете, извисяващи се над каменистия хълм, се поклащаха на вятъра, оголелите кленове и дъбове размахваха кокалестите си ръце, ала Дженсън не откъсваше поглед от трупа. Вслушваше се напрегнато да долови шепота. Устните на войника не помръдваха. Така си и знаеше. Гласът идваше от собствената и глава.
Лицето му беше обърнато към пътеката, откъдето бе полетял към смъртта си. Преди и се беше сторило, че очите му гледат право натам, но сега като че ли бяха обърнати повече към нея.
Обви с пръсти дръжката на ножа си.
Дженсън.
— Остави ме на мира. Няма да се предам.
Гласът за пръв път искаше от нея да се предаде. Беше свикнала с него, чуваше го, откакто се помнеше, но подобно нещо и казваше за пръв път. Вкопчи се в тази Мисъл.
След миг гласът се обади отново.
Предай тялото си, Дженсън.
Тя затаи дъх.
Предай волята си.
Дженсън преглътна в ужас. Гласът никога не и беше говорил така, винаги досега беше използвал неразбираеми думи.
Често пъти се налагаше да напрегне слух, за да го чуе, сякаш идваше от много далеч. Понякога и се струваше, че различава думи, но бяха на странен неразбираем език.
Понякога го чуваше преди да заспи, викаше я с този далечен, мъртвешки шепот. Знаеше, че и казва нещо, но досега не бе успяла да разбере повече от името си и да отдели ужасяващо изкусителната кратка заповед да се предаде. Тази дума винаги бе звучала настойчиво и ясно. Успяваше да я различи, дори всичко останало да достигаше до нея в един общ мътен поток.
Според майка и това беше гласът на човека, който я бе преследвал през целия и живот с намерението да я убие. Да я подложи на мъчения.
— Всичко е наред, Джен — често казваше майка и, — тук съм. Гласът му не може да ти стори нищо.
Дженсън не искаше да тревожи майка си и често пъти премълчаваше, че е чула гласа.
Но дори той да не можеше да и стори нищо, мъжът, комуто принадлежеше, със сигурност щеше да го направи — само да я намери. Изведнъж закопня за успокоителната прегръдка на майка си.
Все някой ден този човек ще я намери. И двете го знаеха. Дотогава и изпращаше гласа си. Поне така смяташе майка и.
Тъй като това обяснение я плашеше, Дженсън предпочиташе да мисли, че полудява. След като не може да разполага дори със собствената си глава, значи си няма нищо.
— Какво е станало тук?
Дженсън изпищя от ужас и се обърна рязко с нож в ръка. Приведе се напред, разтворила широко нозе, с насочено напред острие.
Този път не беше призрачният глас. Към нея вървеше човек от плът и кръв. Заглушена от силния вятър и разконцентрирана от мъртвото тяло в нозете си и гласа в главата си, не беше чула стъпките по пътеката.
Мъжът беше едър и силен, при това вече доста близо до нея. Нямаше смисъл да се опитва да бяга. Стига да пожелае, мъжът щеше да я настигне с лекота.
ВТОРА ГЛАВА
МЪЖЪТ ЗАБЕЛЯЗА РЕАКЦИЯТА и и вдигнатия в ръката и нож и забави ход.
— Нямах намерение да ви плаша.
Звучеше добронамерено.
— Но ме изплашихте.
Качулката скриваше лицето му, но Дженсън все пак успя да регистрира на лицето му обичайното изражение на човек, видял за пръв път червената и коса.
— Така излиза. Приемете искрените ми извинения.
Думите му не успяха да я убедят да изостави защитната си позиция. Вместо да се отпусне, тя се огледа, за да провери дали не го придружава още някой. Дали няма да я изненадат в гръб.
Ядоса се на себе си, задето бе допуснала да я сварят неподготвена. Дълбоко в душата си знаеше, че никога и никъде не е в пълна безопасност. Не че трябва да е постоянно нащрек, но всеки миг разсеяност можеше да означава край с нея. При мисълта колко лесно може да се раздели с живота я обзе чувство на отчаяна обреченост. След като този човек успя да се промъкне незабелязано до нея посред бял ден, как изобщо да се надява, че един ден мечтата и да е господарка на живота си ще се сбъдне?