Оба свъси чело.
Шишето се изплъзна от ръката и, стовари се върху масата и се изтърколи на пода, където издрънча.
Оба. Предай се. Предай волята си.
Това бе нещо ново. Гласът никога преди не му бе говорил така.
— Искала си мама да ме убие, нали, Латея?
Той направи още една крачка напред.
Тя замръзна на мястото си.
— Стой, където си, Оба.
В очите и проблесна страх. Малки миши очета. Това определено беше нещо ново. Научаваше нови неща по-бързо, отколкото можеше да ги запомни.
Видя ръцете и, оръжията на всяка магьосница, да се вдигат във въздуха. Спря се. Застана нащрек.
Предай се, Оба, и ще бъдеш непобедим.
Това бе не само ново, но и изненадващо.
— Май искаш да ме убиеш с твоите „лекарства“, а, Латея? Искаш да ме видиш мъртъв.
— Не, Оба. Няма такова нещо. Кълна се.
Той направи още крачка напред, сякаш, за да изпробва гласа.
Ръцете и се вдигнаха, около свитите и юмруци засия светлина. Чародейката призоваваше магията си.
— Оба — гласът и прозвуча по-уверено, по-категорично, — остани където си.
Предай се, Оба, и ще бъдеш непобедим.
Оба усети как бедрата му се удрят в масата, щом направи още крачка напред. Стъклениците изтракаха, една дори се разклати. Латея проследи с поглед как се накланя почти до плота на масата, но после се изправя, разпръсквайки малко от гъстото си червено съдържание.
Лицето на Латея изведнъж пламна от омраза, ярост и напрежение. Стрелна ръцете си напред към него, извика цялата си сила и я насочи към него.
Светлината изригна с мощен трясък, само за миг цялата стая потъна в бяло сияние.
Оба видя към него да се носи ослепително острие на нож — смъртоносна светкавица, предназначена да го убие.
Не почувства нищо. На стената зад него зейна дупка с размерите на човек, в нощта се разхвърчаха трески. Огнените кълбета изсъскаха и угаснаха в снега.
Оба докосна гърдите си, към които бе насочена силата на чародейката. Нямаше кръв. Нито разкъсана плът. Бе невредим.
Стори му се, че Латея е дори по-изненадана от самия него. Гледаше го зяпнала, с ококорени в почуда очи.
Цял живот се бе страхувал от това бостанско плашило.
Латея бързо се окопити, съсредоточи се и отново вдигна ръце. Този път от тях заструи съскаща воднисто синя феерия. Замириса на опърлена коса. Тя обърна длани нагоре и към Оба полетя смъртоносна магия. Сила, на която никой смъртен не би могъл да устои.
Всичко се стовари върху стените зад него, но Оба не усети нищо. Ухили се.
Латея завъртя ръце за трети път, като този път придружи движенията си с напев, чиито думи бяха неразбираеми за него. Правеше злокобно и смъртоносно заклинание. Във въздуха се оформи огнен стълб с неописуемо могъщество, от който всичко наоколо затрептя. Без съмнение беше предназначен да убие Оба.
Той вдигна ръце, за да опипа мрежата от припукваща смърт, която тя бе оплела за него. Прокара пръсти през нея, но не почувства нищо. Сякаш гледаше през воал, разстлан в друг свят. Тук, но не съвсем.
Сякаш бе непобедим.
Ръцете и се забиха във въздуха с утроена ярост.
Бърз като мисъл, Оба се вкопчи в гърлото и.
— Оба! — изпищя тя. — Не! Моля те!
Нещо ново. Никога не я бе чувал да изрича думичката „моля“.
Стиснал я за врата с месестите си ръце, той я придърпа към себе си. Шишетата издрънчаха и се разсипаха по пода. Някои се изтърколиха, други се пръснаха като яйца.
Оба стисна Латея за косата. Тя размаха към него ръце, отчаяно търсейки сила в дарбата си. Изричаше думи, които очевидно призоваваха някакви магии, заклинания, магьосническа сила. Оба не знаеше какво означават те, но разбираше смъртоносното намерение, вложено в тях.
Но той се предаде и стана непобедим.
Само преди броени мигове чародейката освободи силата си срещу него. Сега беше негов ред да използва своята мощ.
Блъсна Латея в долапа. Устата и зяпна в безмълвен писък.
— Защо си карала мама да се отърве от мен?
Огромните и кръгли очи бяха втренчени в източника на Ужаса и — Оба. Цял живот се бе наслаждавала на страха, който внушава у другите. Сега всичко се връщаше върху нея.
— Защо си карала мама да се отърве от мен?
Единственият и отговор бе поредица от накъсани писъци.
— Защо! Защо!
Оба раздра роклята върху тялото и. От джоба и се разпиляха монети, сякаш заваля дъжд.
— Защо!
Ръцете му се вкопчиха в комбинезона и.
— Защо!
Тя се опита да запази дрехата си, но той успя да я съдере, след което захвърли жената на пода с разчекнати кокалести крака и ръце. Похабените и гърди висяха като съсухрени вимета. Мощната магьосница лежеше гола пред него, а тя не представляваше нищо.