Себастиан я остави да се измие и оправи, като слезе долу в кръчмата. След малко се върна с две паници агнешко. Носеше още черен хляб и две халби тъмна бира. Вечеряха седнали плътно един до друг на малката пейка, подпрели лакти на масата до газеничето.
Гозбата не бе тъй вкусна, колкото изглеждаше. Дженсън изяде парченцата месо, но не докосна безцветните, безвкусни и меки зеленчуци. Топна няколко залъка сух хляб в соса. Даде бирата си на Себастиан и предпочете да пийне вода. Бирата и миришеше не по-добре от газта в лампата. На Себастиан явно му се услаждаше.
След като се нахрани, Дженсън започна да кръстосва в тясната стаичка като Бети в кошарата. Себастиан обкрачи пейката и подпря гръб на стената. Сините му очи я следваха от леглото до стената и обратно.
— Защо не легнеш да поспиш — рече накрая с мек глас. — Аз ще стоя на пост.
Дженсън се чувстваше като животно, попаднало в капан. Проследи с поглед как Себастиан вдига халбата и отпива дълга глътка.
— А какво ще правим утре?
Не беше само фактът, че не харесва стаята и странноприемницата. Гризеше я съвестта. Не го остави да отговори.
— Трябва да ти кажа коя съм, Себастиан. Ти бе честен с мен. Не мога да остана с теб и да изложа на опасност мисията ти. Не знам нищо за важните задачи, които са ти поставени, но като си с мен, ти си изложен на неимоверен риск. Вече ми помогна повече, отколкото бих могла да се надявам, повече, отколкото бих могла да искам.
— Със самото си идване тук вече съм изложен на риск, Дженсън. Прекрачих границите на вражеска страна.
— А си високопоставена личност. Важен човек. — Тя разтърка длани, опитвайки се да стопли премръзналите си пръсти. — Ако те заловят, понеже си с мен няма да мога да го понеса.
— Преценил съм рисковете още с пристигането си тук.
— Но аз не бях честна с теб — не че съм те лъгала, но не ти казах всичко. Ти си твърде важен, за да рискуваш да бъдеш с мен, след като дори не знаеш защо ме преследват и защо бе всичко онова у дома. — Тя преглътна болезнената буца в гърлото си. — Защо майка ми изгуби живота си.
Той не каза нищо, просто я остави да дойде на себе си и да му разкаже всичко така, както и идва отвътре. Още от онзи първи миг, когато се бяха срещнали и когато видя, че тя се страхува, и не се приближи, за да не я плаши допълнително, той винаги и осигуряваше достатъчно пространство, за да се чувства сигурна. Определено заслужаваше повече, отколкото му даваше тя.
Дженсън най-сетне спря на място и го погледна, взря се в сините му очи, в очите, сини като нейните, сини като тези на баща и.
— Господарят Рал, предишният Господар Рал — Мрачният Рал… той ми е баща, Себастиан.
Лицето му остана каменно. Тя не можеше да предположи какви мисли са предизвикали думите и в главата му. Винаги досега я беше успокоявал с присъствието си, беше я карал да се чувства сигурна в неговата компания.
— Майка ми работела в Народния дворец. Била от персонала. Мрачният Рал я забелязал. Той може да има всяка жена, която си пожелае.
— Не е нужно, Дженсън.
Тя вдигна ръка, за да го накара да замълчи. Искаше да му разкаже всичко докрай, преди да е изгубила кураж. Беше прекарала целия си живот с майка си и самотата я ужасяваше. Страхуваше се, че Себастиан ще я изостави, но трябваше да му каже всичко.
— Тогава била на четиринайсет — започна тя разказа си с възможно най-спокойния глас, който можеше да изтръгне от себе си. — Твърде млада, за да знае как е устроен светът. Сам видя колко е красива. Макар и малка, тя била достатъчно зряла, изпреварила възрастта, в която младите момичета обикновено се превръщат в жени. Имала умна усмивка и била лудо влюбена в живота.
За обикновена камериерка като нея оказаното и внимание било голяма чест. Почувствала се поласкана от комплиментите на мъж с такова могъщество, който би могъл да притежава всяка жена на света. Това, разбира се, било глупаво, но На нейната възраст и обществено положение сигурно и е изглеждало дори величествено.
Била изкъпана и напудрена от по-възрастни жени от дворцовия персонал. Косата и била направена като на истинска дама. Облекли я в прекрасна роба за срещата и с могъщия господар. Когато му я представили, той и се поклонил и нежно и целунал ръка — на нея, една прислужница във великолепния му дворец. Да и целуне ръка! Бил толкова красив, че заслепявал и най-изящната мраморна статуя.