Двамата вечеряли в невероятно красива зала, били им сервирани редки и екзотични храни, каквито майка ми никога не била вкусвала. Само двамата на дългата официална маса, заобиколени от рояк прислужници — за пръв път някой и сервирал храна.
Той бил очарователен. Обсипвал я с комплименти, възхвалявал красотата и изяществото и. Наливал и вино — самият Господар Рал.
Когато най-сетне останали насаме, изведнъж разбрала истинската причина да бъде поканена там. Била твърде уплашена, за да се противопостави. При всички положения той щял да си получи онова, към което се стремял. Мрачният Рал е могъщ магьосник. Можел да бъде толкова жесток, колкото бил и прекрасен. Можел да се справи с всяка жена без никакъв проблем. Стига само да заповядал, всеки, прекършил волята му, можело да свърши в подземията за мъчения. Но майка ми изобщо и не помислила да се съпротивлява. Допреди миг този свят, с цялото му великолепие и могъщество, и се струвал вълнуващ. Когато я връхлетял ужасът, тя го понесла покорно.
Не било изнасилване в истинския смисъл на думата, не било извършено с опрян в гърлото и нож. Но въпреки това било престъпление — нечовешко престъпление.
Дженсън отмести поглед от сините очи на Себастиан.
— Задържал майка ми в леглото си известно време, докато и се наситил. След което си потърсил други жени. В Двореца имало достатъчно — трябвало само да посочи поредната. Дори на тази крехка възраст майка ми не таила никакви илюзии, че може да означава нещо за него. Знаела, че той просто взима онова, което пожелае и за колкото време го желае. Че когато приключи с нея, ще я забрави. Тя се държала като покорна прислужница. Вярно, поласкана може би, но уплашена и непорочна млада жена, която не била толкова глупава, че да се опълчи срещу волята на господаря си.
Не можеше да гледа Себастиан в очите. Довърши историята си с едва чут глас.
— Аз съм резултатът от този кратък период на мъчения в живота и, довел до друг — много по-дълъг и по-ужасен.
Дженсън не бе разказвала тази покъртителна история на никой друг. Почувства се омърсена, втресе я. Прилоша и. Но най-вече изпита дълбока покруса за пропиления млад живот на майка и, за всичките и страдания.
Майка и никога не и бе разказвала цялата история наведнъж. През целия си живот Дженсън бе събирала и късчета от нея, докато накрая бе нарисувала цялата картина в главата си. Не стигна до подробностите, не разказа на Себастиан за ужасното държание на Мрачния Рал с майка и. Изпитваше изпепеляващ срам, задето се е родила, задето присъствието и ежедневно напомняше на майка и за преживения ужас.
Когато Дженсън погледна през сълзи, видя Себастиан изправен пред себе си. Пръстите му нежно докоснаха лицето и. Това беше най-нежната милувка, която бе получавала някога.
Изтри сълзите си.
— Жените и техните деца не означават нищо за него. Господарят Рал унищожава всеки свой наследник, който не е роден с дарбата. Тъй като жените, които си пожелава, са много, децата, дошли като резултат от тези връзки, също не са малко. Той проявява интерес само ако някое от тях е родено с дарбата — ако носи семето на магията.
— Ричард Рал — изрече Себастиан.
— Ричард Рал. Моят природен брат.
Ричард Рал, нейният брат, който я преследваше, както баща им преди него. Ричард Рал, който изпрати четворки да я убият. Ричард Рал, който изпрати четворки, убили майка и.
Но защо? Тя не представляваше заплаха за Мрачния Рал, още по-малко за неговия наследник. Той беше могъщ магьосник, командващ армии, легиони от магьосници, имаше безчет верни поддръжници. А тя? Тя бе просто една самотна жена, която познаваше шепа хора, и единственото, което искаше, бе да води скромен живот на спокойствие. Не можеше да представлява заплаха за управлението му.
Дори да разкажеше историята си пред хора, едва ли щеше да предизвика повече от повдигане на вежди. Всеки знаеше, че Господарят Рал живее по собствени закони. Едва ли щеше да има човек, който да не и повярва, но пък и не и се струваше много вероятно някой да се затрогне от думите и. Най-много да смигнат или да се сръчкат един друг, казвайки си, че великите хора са така, а Мрачният Рал бе най-великият сред великите.
Сякаш целият живот на Дженсън се сведе до този простичък въпрос: защо баща и когото тя не познаваше, искаше толкова отчаяно да я убие? Защо неговият син, Ричард Рал, собственият и брат, а вече и Господар Рал, също проявяваше подобни намерения? Не разбираше.
Какво лошо би могла да стори тя на когото и да е от двамата? Каква заплаха би могла да представлява за могъществото им?
Дженсън посегна към ножа на колана си — ножа, на който бе изобразен символът на дома Рал. Повдигна го, за да се увери, че лесно се изважда от ножницата. Докато го пускаше обратно, острието издаде приятен металически звук. Грабна пелерината си от кревата и я метна на раменете си.