Жертвите крещяха за помощ, хората се опитваха да потушат пожара с кофи вода или да победят бушуващите пламъци, като ги покриват с одеяла. Тези методи не помагаха, ако пожарът бе запален от Оба. Той никога не оставяше работата си недовършена, винаги изпипваше всичко докрай. Знаеше прекрасно какво прави.
След като приключи с почистването и излъскването на ножа си, захвърли тапицерията на пода при разлятата газ. Останките от Латея бяха приковани за гърба на долапа, проснат възнак на пода. Очите и бяха вперени в тавана.
Оба се ухили. Скоро нямаше да има таван, в който да гледа Латея. Нямаше да има и очи.
Нещо му проблесна край долапа. Наведе се и взе лъскавия предмет. Беше златна монета. Никога преди не беше виждал злато. Сигурно е паднала от джоба на магьосницата заедно с другите и пари. Пъхна златната монета в джоба си, където вече бе прибрал няколко други, намерени на пода. Под дюшека бе открил още цяла кесия — пълна догоре.
Латея го бе направила богат. Та кой да е знаел, че дъртата вещица е толкова заможна? Част от тези пари майката на Оба бе спечелила чрез тъкачеството и ги бе давала на Латея срещу омразните лекове. Сега парите се връщаха обратно при първоначалния си собственик. Справедливостта най-сетне възтържествува.
Тъкмо се бе запътил към огнището, когато чу тихия, но отчетлив шум на стъпки по заледения сняг. Замръзна на място.
Стъпките се приближаваха. Идваха към вратата на Латея.
Кой ли би искал да се срещне с лечителката в този час на нощта? Крайно недискретна постъпка. Нима не можеха да почакат до сутринта, за да дойдат за лекарства? Защо не оставят бедната жена да се наспи?! Някои хора са големи егоисти.
Оба грабна ръжена и набързо разстла горящите въглени от огнището по пода. Газта, треските от мебели, чаршафите и тапицерията на стола пламнаха изведнъж. Около мъртвото тяло на Латея запрепускаха пламъци.
Бърз като лисица, Оба се измъкна през дупката, която Латея бе издълбала с магията си в стената, когато се бе опитала да убие Оба.
Тогава магьосницата не знаеше, че той е станал непобедим.
Себастиан я сграбчи за ръката. Обърна се към него и видя лицето му на фона на жълтеникавата светлина, струяща от прозореца. В очите му танцуваха пламъчета. Лицето му бе достатъчно сериозно, за да и даде да разбере, че трябва да запази тишина.
Себастиан тръгна към вратата, като пътьом измъкна безшумно меча си. В плавното му, отработено движение Дженсън долови поведение на професионалист, на човек, свикнал да се оправя в такива ситуации.
Той се наведе встрани, опитвайки се да погледне през прозореца, без да му се налага да нагазва в дълбокия сняг под него. Обърна се към Дженсън.
— Огън!
Тя се спусна към него.
— Побързай. Може да е заспала. Трябва да я предупредим.
Себастиан се поколеба за миг, после връхлетя върху вратата. Дженсън го следваше по петите. В първия момент не можа да осъзнае гледката, открила се пред очите и. В помещението бушуваше огън, чиито оранжеви пламъци хвърляха побеснели сенки по стените. Неестествената светлина правеше всичко да изглежда някак нереално, извън времето и мястото си.
Когато забеляза кладата в средата на стаята, изведнъж и просветна. Разтворената ръка на жената стърчеше над нещо, наподобяващо висок дървен шкаф, преобърнат на пода. Задави я гъст пушек и миризма на изгоряло. Реши, че шкафът може да е затрупал магьосницата все още жива и се втурна на помощ.
Докато заобикаляше разбития на трески скрин, видя останките на Латея. Застина пред ужасната гледка на накълцано месо и кръв. Не можеше да откъсне поглед от ужаса, разкрил се пред очите и. От гърлото и се изтръгна писък, който потъна в съсъка на бушуващия огън.
Себастиан фиксира прикованото за шкафа тяло на Латея за един кратък миг, след което погледът му продължи да обикаля хаоса в помещението. Премерените му движения и подсказваха, че не за пръв път попада сред такава сцена, поради която причина човешката смърт не му прави такова впечатление като на Дженсън.
Пръстите и стиснаха дръжката на ножа. Усети инкрустацията, изящно изработената буква „Р“ . Пое си дълбоко дъх, опасявайки се, че ще и прилошее, и освободи острието.
Предай се.
— Били са тук — прошепна. — Д’Харанските войници.
Стори и се, че в очите му проблясва по-скоро изненада и объркване, отколкото нещо друго. Той сбърчи чело.
— Мислиш ли?
Дженсън.
Не обърна внимание на призрачния глас в главата си и се замисли за мъжа, с когото се бяха разминали на път към къщата по-рано през деня. Беше едър, рус, симпатичен. Като повечето Д’Харански войници. Възможно ли е да е бил наистина?