Едва ли, стори и се, че е по-уплашен от тях, отколкото те от него. Войниците не се държаха така.
— Кой друг би могъл да е? Имаше още няколко. Преди, в къщата ми, се появиха само част от двете четворки. Когато избягахме през скритата пътека, сигурно са успели да ни проследят.
Той продължаваше да оглежда помещението, пламъците вече достигаха до тавана.
— Може би си права.
Предай се.
— Трябва да се махаме оттук незабавно, иначе може да свършим като нея — Дженсън го сграбчи за рамото и го задърпа навън. — Може все още да са наблизо.
— Но как е възможно да знаят?
— Добри духове, та Господарят Рал е магьосник! Как действа изобщо? Как откри нашия дом?
Себастиан продължаваше да се оглежда, разрови купчината вещи на пода с меча си. Дженсън го задърпа към вратата.
— Къщата ти — пророни след малко. — Да, разбирам какво имаш предвид.
— Трябва да изчезваме оттук, преди да са ни открили!
Той кимна.
— Накъде предлагаш да вървим?
Двамата се взираха ту в мрака отвън, ту в горящите пламъци.
— Нямаме друг избор, Латея бе единствената ни надежда да стигнем до отговора. Сега не ни остава друго, освен да се отправим към Народния дворец. Да намерим сестра и — Алтея. Тя е единствената, която би могла да отговори на въпросите ми. Тя също е чародейка, при това единствената, която вижда дупките в света — каквото и да означава това.
— Сигурна ли си, че го искаш?
Дженсън си помисли за гласа. Звучеше тъй студен и монотонен в главата и. Не я изненадваше. Не го бе чувала от убийството на майка си насам.
— Нямаме друг избор. Ако искам да разбера защо Господарят Рал иска да ме убие, защо уби майка ми, защо ме преследва, а вероятно и как да избягам завинаги от лапите му, трябва да открия тази Алтея. Трябва!
Двамата поеха към ледената нощ навън.
— Да вървим да си съберем нещата. Ще тръгнем призори.
— Сега, когато са по петите ни, се опасявам да не ни изненадат в странноприемницата, докато спим. Парите от майка ми са у мен. Ти също разполагаш с онова, което взе от войниците. Можем да си купим коне. Трябва да напуснем още тази нощ и да се надяваме, че никой не ни е видял да идваме насам.
Себастиан прибра меча си. Замисли се над думите и. От устата му се заизвиваха облачета пара. Погледна към къщата.
— Огънят ще унищожи всякакви следи, никой няма да разбере какво е станало. Поне това е в наша полза. Никой не ни видя да идваме насам преди, така че никой няма причина да ни задава въпроси. Няма как да знаят, че сме идвали пак през нощта. Няма да имат причина да кажат на войниците за нас.
— Поне докато се махнем оттук. Когато разберат за пожара, ще станат по-подозрителни. И войниците ще започнат да разпитват за чужденци.
Той я хвана за ръката.
— Добре. В такъв случай да побързаме.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Е, И ТОВА АКО НЕ БЕШЕ НЕЩО! Двама странници. Тази нощ бе пълна с нови неща, които се стоварваха отгоре му едно след друго.
От скривалището си зад ъгъла на къщата Оба успя да чуе по-голямата част от разговора на двамата. В първия момент бе почти сигурен, че ще се втурнат да търсят помощ. Не мислеше, че пожарът може да бъде потушен, но за миг се притесни, предполагайки, че двамата пришълци ще се опитат да извадят Латея навън — че ще я спасят от пламъците, за да могат хората от селото да я видят. Щеше да се почувства така, все едно ужасната вещица се е вдигнала от гроба, за да продължава да го тормози. След всичките му усилия.
Но и мъжът, и жената явно предпочитаха да оставят Латея на огъня. Те също се надяваха пламъците да заличат следите от случилото се в къщата. Оба си помисли, че са крадци, тя говореше за пари, които взела от майка си, той пък бил взел други пари от някакви мъже. Звучеше подозрително.
Ако бяха намерили пари в къщата, със сигурност щяха да ги откраднат. Дали се бяха бъхтили цял живот — като него, — за да си приберат най-накрая полагаемите им се средства? Или може би са били принудени — пак като него — да преглъщат прокълнатите лекове на Латея? Едва ли. При него беше различно. Той просто бе взел пари, които му принадлежаха по право. Изпита леко възмущение, че е попаднал в компанията на най-обикновени крадци.
Тази нощ го затрупаха безброй нови неща — едно след друго. Струваше му се удивително, че животът му си бе текъл равномерен и непроменим ден след ден, година след година, все същите задължения, все същата работа — всичко. А сега, само за една нощ, нещата като че ли се промениха изцяло.