Себастиан не забеляза нищо, така че тя продължи мълчаливо напред, страхувайки се да не я помисли за луда.
Със съгласието на Бети Дженсън пришпори Рижка по-бързо.
Точно преди да вземат последния завой, Дженсън извърна глава за последно. На лунната светлина видя ухиления насреща и мъж.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
ОБА ТЪКМО СВАЛЯШЕ ЕДНА БАЛА СЕНО от плевнята, когато до него достигна гласът на майка му.
— Оба! Къде се дяна? Ела веднага тук!
Той бързо слезе от стълбата. Изтърси дрехите си от сеното и се изправи, готов да посрещне намръщената и гримаса.
— Какво има, маме?
— Къде ми е лекарството? А твоето къде е? — Погледът и се плъзна по пода. — Както виждам, още не си изчегъртал мръсотията тук. Не те чух да се прибираш снощи. Защо се забави толкова? Леле, и пръта на оградата не си оправил още! Какво се мотаеш толкова? За всяко нещо ли трябва да ти напомням?
Оба не знаеше на кой въпрос да отговори по-напред. Тя винаги го засипваше с въпроси, за да го обърка, а после му се подиграваше и го обиждаше. След всичко, научено миналата нощ, след случилото се си каза, че би следвало да се държи по-спокойно с майка си.
Но на дневна светлина, приклещен в плевнята, с надвисналата и като буреносен облак физиономия, се чувстваше като преди — засрамен, нищожен, безполезен. Докато се прибираше у дома миналата нощ, се чувстваше като господаря на света. Значим. Сега още малко и щеше да се разтрепери. Думите и го смазаха.
— Ами… бях…
— Разтакавал си се! Ето какво си правил — мотал си се. Аз тук чакам да ми донесеш лекарство, коленете ще ме уморят, а синът ми, Оба Говедото, подритва камъчета по пътя, забравил къде съм го пратила.
— Не съм забравил.
— Тогава къде ми е лекарството! Къде е!
— Не ти донесох лекарство, маме.
— Знаех си аз! Знаех си, че прахосваш всичко, което ти давам. Аз тука се скъсвам да работя, а ти прахосваш всичко по женоря! Точно това правиш — мърсуваш!
— Не, маме, не съм похарчил парите ти по жени.
— Тогава къде ми е лекарството! Защо не ми го донесе, както ти бях заръчала?
— Не можах, понеже…
— Искаш да кажеш, че не си искал, говедо такова. Трябваше само да отидеш при Латея и…
— Латея е мъртва.
Най-сетне го каза. Каза го на висок глас.
Майка му зяпна, но не каза нищо. Оба никога не я бе виждал да замлъква по такъв начин — толкова шокирана, че да не може да си затвори устата. Хареса му.
Извади една монета от джоба си — онази, която бе заделил, за да я върне на майка си, за да не го обвинява, че и харчи парите. Протегна ръка и и подаде монетата посред изпълнената с драматизъм тишина.
— Латея е мъртва?! — Погледна към монетата. — Как така мъртва? Да не е била болна?
Оба поклати глава, при мисълта, че се е справил с ужасната Латея с голи ръце, увереността му се възвърна.
— Не, маме. Къщата и изгоря. Умря в пожара.
— Къщата и… — Майка му свъси чело. — Откъде знаеш, че е мъртва? Латея не може току-така да се остави на някакъв си огън. Та тя е чародейка!
Оба сви рамене.
— Знам, само че като отидох в града, чух тупурдия. Към къщата и търчаха хора. Затичах се и аз заедно с тях и видяхме, че всичко гори. Събраха се доста хора, но пожарът вече е беше развилнял, така че нямаше как да бъде спасена къщата.
Последното донякъде беше истина. Беше решил да се прибира, но изведнъж си помисли, че пожарът може да остане незабелязан до заранта. Не искаше да е първият, изкрещял „Пожар!“. Можеше да прозвучи подозрително, особено за майка му. Тя по принцип си беше подозрителна — един от многото и кусури. Оба беше решил просто да и разкаже онова, което и бездруго е щяло да се случи — намереното овъглено тяло, опожарените останки.
Но тъкмо беше поел към къщи, след като се отби в странноприемницата, малко след като по пътя го задминаха Дженсън и онзи мъж с нея — Себастиан, дето отиваха да търсят сестрата на Латея, когато чу викове. Хората крещяха, че къщата на Латея гори. Оба се присъедини към останалите и всички заедно се втурнаха да видят какво става. Той беше обикновен наблюдател — като всички други. Никой нямаше причина да го подозира в каквото и да било.
— Може би Латея се е спасила от пламъците. — Майка му сякаш се опитваше да убеди повече себе си, отколкото него.
Оба поклати глава.
— Останах там, изпълнен с надежда, маме. Знаех, че би искала да и помогна, ако е пострадала. Останах, за да направя, каквото мога. Точно затова закъснях.
Това също донякъде беше вярно. Беше останал заедно с тълпата, която гледаше огъня и коментираше. Това бе възможност да се наслади на реакцията на хората. На клюките. На предположенията.