— Тя е чародейка. Жена като нея не може да пострада от огън.
Майка му ставаше все по-подозрителна. Оба не се изненада. Надвеси се към нея.
— Когато огънят събори къщата, няколко мъже нахвърляхме сняг и успяхме да влезем вътре. Вътре открихме костите на Латея. Оба измъкна от джоба си овъглен пръст и го подаде на майка си. Тя огледа мрачното свидетелство, подкрепящо думите му, но не го взе. Доволен от получения ефект, Оба пъхна съкровището си обратно в джоба.
— Лежеше по средата на стаята, едната и ръка бе вдигната над главата, сякаш се бе опитала да стигне до вратата, но пушекът я е задушил. Хората разправяха, че при пожар първо се задушаваш от дима, а после пламъците свършват своето. Сигурно така е станало и с Латея. Пушекът я е задушил.
Строполила се е на пода и е започнала да пълзи към вратата, но огънят я е надвил.
Майка му го гледаше с яростен поглед, малката и злобна устица беше присвита, но не каза нищо. За първи път в живота си не можеше да намери думи. Но погледът и бе достатъчно красноречив. Той му подсказваше какво мислеше майка му за него. За копелето си.
За незаконния син на Мрачния Рал. С почти царско потекло.
Ръцете и се отпуснаха покрай тялото, тя понечи да върви.
— Трябва да довърша поръчката на господин Тъчман. Ти оправи тук, както ти заръчах, разбра ли ме?
— Добре, маме.
— И гледай да оправиш пръта, преди да съм се върнала и да съм те заварила да лентяйстваш.
Оба копа замръзналата купчина тор в плевнята в продължение на няколко дни, но без особен резултат. Времето се задържа мразовито, така че торът само допълнително се втвърдяваше. Опитите му се оказваха напълно безполезни, все едно се опитваше да разрови гранитен блок. Или каменното отношение на майка си.
Освен това си имаше и други задължения, които не можеше да изостави. Поправи пръта и счупената панта на вратата на плевнята. Трябваше да се грижи и за животните, и за още цял куп дреболии.
Докато работеше, в главата му се оформяше все по-ясната идея за камината, която щеше да построи в дома им. Щеше да използва стената между къщата и плевнята, тъй като и бездруго вече я имаше. Представяше си как иззидва пещта от камъни. Вече дори си бе харесал място, откъдето щеше да ги набави. Щеше да ги замаже с хоросан. Когато решеше да свърши нещо, Оба влагаше всичко от себе си. Не можеше да върши нищо наполовина.
Представяше си колко изненадана и доволна ще остане майка му, когато види какво е изградил синът и. Най-сетне щеше да оцени способностите му. Но преди това го чакаха още много задачи.
Една от тях го глождеше отвътре. По повърхността на замръзналата купчина тор личаха следите на битката. На места имаше изровени дупки — вероятно между пластовете тор се е бил задържал въздух или слама и структурата е останала по-крехка. Всеки път, когато се чуваше специфичното „хрряс“ и от купчината се отделяше малко парченце твърдина, Оба си казваше, че най-сетне е успял да пробие леда, но всеки път надеждите му се оказваха напразни. Работата с правата лопата вървеше бавно, но Оба не бе от хората, които се отказват лесно.
Мина му през ума, че вероятно човек с неговото потекло не би трябвало да си губи времето с такъв черен труд. Ледените блокове едва ли влизаха в задълженията на хора, които по всяка вероятност бяха нещо като принцове. Но сега поне знаеше, че е някой. Човек, в чиито вени тече кръвта на Рал. Пряк потомък — син на владетеля на Д’Хара — Мрачния Рал. Нямаше човек, който да не е чувал за Мрачния Рал. Бащата на Оба.
Рано или късно той щеше да се изправи пред майка си с истината, която тя така ревниво бе крила от него — истината за неговия произход. Само се чудеше как да го направи, за да не разбере майка му, че е научил новината от Латея, преди да и пръсне мозъка.
Изтощен след една доста яростна и продължителна атака срещу ледената купчина, Оба се облегна на лопатата, за да си поеме дъх. Въпреки студа по слепоочията му се стичаха струйки пот.
— Оба Говедото — изсъска майка му, влизайки в плевнята.
— Стоиш и бездействаш, не правиш нищо, не мислиш нищо, не струваш нищо. Това си ти, нали така? Оба Говедото!
Тя застана пред него и като сви злобната си устица, пъхна носа си в лицето му.
— Спрях да си поема дъх, маме. — Посочи и ледените отломки, които бе успял да изкърти — доказателство за неистовите му усилия. — Досега работих, маме, наистина.
Не го гледаше. Раздираше го с поглед. Той изчака, знаейки, че има още нещо освен ледената купчина тор, което я е довело в плевнята. Винаги познаваше кога идва с намерение да го унижи, да го накара да се почувства нищожество, да му се подиграва. От тъмните дупки в сенките надничаха плъхове с мъничките си черни очета.