Лицето и пламна, усети, че се е изчервила, притеснена от внезапната си проява на невежество по отношение устройството на света.
— А не е ли така?
Той поклати глава.
— Не бих казал. Аз съм от далечния юг. Роден съм извън пределите на това, което наричате Д’Хара.
Тя го изгледа в почуда, огорчението и мигом се изпари, прогонено от неочакваната наслада да чуе подобна удивителна новина. Може пък да излезе, че мечтата и не е толкова неосъществима.
— И какво ви води тук, в Д’Хара?
— Както ви казах, просто пътувам. — В гласа му се долавяше умора. Дженсън знаеше колко изморително може да бъде едно пътуване. Човекът продължи с по-сериозен тон: — Преди малко не ме разбрахте, знам, че е Д’Харански войник. Въпросът ми беше какъв по-точно войник. Дали е от местни подразделения или може би е изпратен тук със специална задача? Дали е войник в отпуска, пътуващ към дома си, или пък просто е отивал да изпие едно питие в града? А може би е съгледвач?
Тревогата и избухна с нова сила.
— Съгледвач ли? Че какво да търси един съгледвач в родината си?
Мъжът плъзна поглед към надвисналите мрачни облаци.
— Представа нямам. Просто попитах дали не сте разбрала нещо за него.
— Разбира се, че не! Та аз го открих току-що.
— Тези Д’Харански войници опасни ли са? Искам да кажа, притесняват ли обикновените хора? Пътниците например.
Погледът и избегна питащите му очи.
— Н-не знам. Може би.
Опасяваше се да не изтърси нещо неподходящо, но, от друга страна, не искаше човекът да пострада заради нея — заради нещо, което не му е казала.
— Как си обяснявате, че е дошъл по тези места сам? Войниците рядко пътуват сами.
— Не знам. Нима мислите, че обикновена селянка като мен ще знае повече за войниците от пътник, кръстосвал сам света надлъж и нашир? Нима нямате свое обяснение? Може да се е прибирал у дома, да е в отпуска или кой знае какво.
Да се е замислил за любимата си и да не е внимавал в краката си, както би трябвало. И точно затова да се е подхлъзнал и да е паднал.
Човекът пак разтри явно схванатия си врат.
— Съжалявам. Сигурно говоря глупости. Поуморих се и сигурно говоря глупости. Май просто се бях притеснил за вас.
— За мен ли? Как така?
— Ами всеки войник се числи към определено подразделение. Когато се срещнат, войниците знаят кой откъде е и кой къде би трябвало да е. Не могат просто ей така да се шляят, накъдето им скимне. Не са като някой самотен трапер който и да изчезне, никой няма да забележи.
— Или самотен пътник?
На лицето му се разля топла усмивка.
— Да, или самотен пътник. Та мисълта ми беше, че другарите му сигурно ще тръгнат да го търсят. Ако намерят трупа му тук, ще завардят целия район, за да не може никой да се измъкне. Ще започнат да душат, да разпитват… А доколкото имам информация за Д’Харанските войници, в тая работа доста ги бива. Ще искат да разберат всичко за всеки, до когото се докопат.
Дженсън усети как нещо я прерязва през средата. Последното нещо, което би искала на този свят, бе някой Д’Харански войник да разпитва за нея или за майка и. Дали пък този мъртъв войник няма да доведе и до тяхната смърт.
— Но нима е възможно…?
— Казвам, само че не ми се ще другарите на този войник да плъпнат из околността и да решат, че някой трябва да плати за неговата смърт. За тях може да не изглежда като нещастен случай. Смъртта на другар разстройва войниците, дори да е лоша случайност. Наоколо не виждам друг освен нас. Не ми се ще трупът на този човек да бъде открит от негови колеги, които да решат, че ние с вас сме виновни за смъртта му.
— Да не искате да кажете, че макар да е било нещастен случай, може да нарочат виновник? Някой, който няма нищо общо?
— Не го твърдя със сигурност, но доколкото познавам войнишката психика, обикновено реагират така. Ядосани ли са, винаги намират кой да опере пешкира.
— Но това е абсурдно, не могат да ни обвинят! Та вие дойдохте по-късно, а аз го видях на връщане от езерото.
Той се подпря с ръка на коляното и се надвеси над трупа към Дженсън.
— А този приятел, вероятно в изпълнение на службата си към великата Д’Харанска империя, е видял красива млада жена да се перчи долу на пътеката, разсеял се е, подхлъзнал се е и хоп, долу!
— Не съм се „перчила“! — И през ум не ми е минавало.
— Исках само да ви покажа, че ако един човек поиска да изкара друг виновен, винаги може да намери начин.
Изобщо не бе помислила за това. Това бяха Д’Харански войници. От тях наистина можеше да се очаква всичко.
В главата и изведнъж прозвуча една фраза, казана от непознатия. Никога досега никой мъж не я бе наричал „красива млада жена“. Този факт я развълнува. Беше толкова неочаквано и не на място посред цялата и тревога. Тъй като нямаше ни най-малка представа как би следвало да отвърне на комплимента, пък и понеже в душата и бушуваха толкова много по-важни чувства, просто го пропусна покрай ушите си.