За щастие най-накрая стана непобедим и се освободи и от двете.
— Искаш ли да знаеш кому служа, маме? Служа на гласа, който ме направи непобедим. На гласа, който ми помогна да се отърва от тебе!
Майка му не отвърна. Най-сетне нямаше какво да му каже в отговор.
И тогава Оба се ухили.
Извади ножа си. Беше нов човек. Човек, преследващ предизвикателствата на интелекта си. Каза си, че би било интересно да види какви други странни и любопитни неща могат да се намерят у лудата му майка. Оба обичаше да научава нови неща.
Тъкмо се наслаждаваше на вкусните яйца, които си бе сготвил за обяд на полу завършеното огнище в стаята, когато откъм двора се чу тропотене на каруца. Бе минала повече от седмица, откак подлата му майка си отвори злобната мъничка уста за последен път.
Оба открехна вратата и надзърна предпазливо, като не преставаше да дъвче. Мерна задната част на спряна съвсем наблизо каруца. От капрата скочи мъж.
Господин Тъчман, който редовно носеше на майка му вълна за предене. Тя му я връщаше на кълбета, с които той тъчеше на становете си. Напоследък Оба имаше толкова много неща за вършене, че съвсем забрави за господин Тъчман. Хвърли поглед към ъгъла на стаята, за да види колко готови кълбета има майка му. Не бяха много. Встрани лежеше цяла бала вълна, която чакаше да бъде изпредена. По-добре да си бе гледала работата, вместо да му създава проблеми.
Оба се оказа в безизходица. Когато се обърна да надзърне през вратата, на прага стоеше господин Тъчман. Беше висок и слаб мъж, с голям нос и уши, с прошарена и къдрава коса като вълната, с която работеше. Наскоро бе овдовял. Оба знаеше, че майка му го харесва. Може би господин Тъчман щеше да успее да изцеди част от отровата, насъбрала се в зъбите и. Да я поукроти. Интересна теория, над която си струваше да поразсъждава.
— Добър ден, Оба. — Очите му, които Оба винаги бе намирал за любопитни и воднисти, надничаха в процепа на вратата, оглеждайки къщата. — Тук ли е майка ти?
Почувствал се осквернен от нахалните очи на неочаквания гост, Оба стоеше пред него с чинията яйца в ръка и се опитваше да реши как да постъпи, какво да отговори. Погледът на господин Тъчман се спря върху огнището.
Оба, почувствал се неловко зад вратата, си напомни, че е нов човек. Важна личност. Важните личности не бяха неуверени. Те използваха всеки миг и сами създаваха величието си.
— Маме? — Оба остави чинията и хвърли поглед към огнището. — О, тука е някъде.
Вълнокосият господин Тъчман остана втренчен в глуповатата усмивка на Оба.
— Нали чухте за Латея? Как са намерили къщата и?
Оба си рече, че този човек има същата уста като на майка му — зла, подла.
— Латея ли? — Оба смукна парченце яйца, заседнало между зъбите му. — Латея е мъртва. Какво биха могли да намерят?
— По-точно би следвало да кажеш „какво не са намерили“? Пари. Латея имаше пари — всеки го знае. Но в къщата и не бе открит нито грош.
Оба сви рамене.
— Сигурно са изгорели. Разтопили са се.
Господин Тъчман изръмжа с възмущение.
— Може би. А може би не. Говори се, че може да са изчезнали още преди пожара.
Оба се почувства засегнат от факта, че хората не си гледат работата. Нямаха ли си свои грижи? Защо не оставят нещата както са си? Да се порадват на факта, че подлата вещица вече не присъства в живота им, и да карат нататък. Но не, продължават да си завират човките, където не им е работа. Клъв, клъв, клъв! Като кокошки просо. Интриганти — ето какви са хората.
— Ще кажа на мама, че сте идвали.
— Трябва да взема изпредената вълна. Нося и още един чувал. Бързам, чакат ме.
За този човек работеха цяла орда жени. Никога ли не дава на бедните работнички дори глътка въздух?!
— Ами опасявам се, че мама нямаше време да… Господин Тъчман продължаваше да гледа огнището, но този път доста по-втренчено. Изражението му изразяваше повече от любопитство. Граничеше с гняв. Свикналият да раздава заповеди Тъчман, в чиято компания Оба винаги се бе чувствал някак неловко, пристъпи напред и се озова в средата на стаята. Погледът му не се откъсваше от камината. Вдигна ръка, посочи.
— Какво е… какво е това? Скъпи Създателю!
Оба проследи посоката на пръста му — към новата камина, която бе иззидал на стената, разделяща стаята от плевнята. Харесваше си работата — бе станало доста добре. Бе наблюдавал доста други камини, бе запомнял как са направени. И макар коминът още да не бе наред, вече я използваше. Добра работа му вършеше.