Тогава Оба видя къде гледа господин Тъчман. В челюстта на мама.
Е, и това ако не беше нещо. Оба не очакваше посетители, особено пък такива, които си врат носа в чуждите работи. Откъде-накъде този тук ще си позволява да му наднича в дома, само защото дава да му предат вълната!
Господин Тъчман заотстъпва към вратата. Оба знаеше, че ще се раздрънка. Този беше голяма клюкарка, ето, без да го питаш, разправя наляво и надясно за липсващите пари на Латея. Които, в крайна сметка, си бяха на Оба, като се има предвид, че цял живот е бачкал упорито за тях. Какво можеха да кажат другите за дъртата вещица?
Когато Тъчман си отвори устата и започне да разправя какво е видял над камината у Оба, със сигурност щеше да има въпроси. Хората щяха да си наврат носовете в чуждите работи и щяха да искат да разберат чия е челюстта. Щяха да започнат да дрънкат разни неща за майка му, също както правеха сега за лечителката.
Възроденият Оба, човек на действието, не можеше да позволи това да се случи. Той бе важна личност, както вече знаеше. Във вените му течеше кръвта на Рал, нали така. Важните личности се справяха с проблемите си сами. Бързо. Ефикасно. Решително.
Оба сграбчи господин Тъчман за врата и го закова на място. Онзи започна да се мята. Беше висок и жилав, но не можеше да се мери с Оба нито по сила, нито по бързина.
Оба изпъшка и вкара ножа си в корема на господин Тъчман. Онзи зяпна. Вечно воднистите му и любопитни очи се ококориха, изпълнени с ужас.
Оба се свлече на земята заедно с противния господин Тъчман. Чакаше ги работа. Тежката работа не го плашеше. Първо трябваше да се справи с мятащия се яростно вълноглав любопитко. После идваше ред на каруцата му. Хората щяха да тръгнат да го търсят. Животът на Оба се усложняваше.
Господин Тъчман извика за помощ. Оба нанесе втори удар с ножа си, под брадичката. Надвеси се над него, гледайки го как се бори за живота си, въпреки че беше наясно, че ще умре.
Оба нямаше нищо против господин Тъчман — нищичко. Какво като беше нахален и надут. Всичко беше заради оная зла вещица. Продължаваше да усложнява живота на Оба. Сигурно е пратила някакво съобщение на майка му, а сега и на господин Тъчман от отвъдното. Кучка. В резултат на което майка му бе станала подозрителна. А сега и този досадник Тъчман. Бяха като рояк скакалци, появиха се изведнъж и го връхлетяха.
Понеже е важна личност — затова.
Явно беше дошло време за промяна. Оба не можеше да си позволи в къщата му един след друг да идват разни хора и да му досаждат с въпросите си. И бездруго бе твърде важна личност, за да се погубва в затънтено място като това.
Господин Тъчман изръмжа в безнадежден опит да избяга. Беше време нещастният вдовец да отиде да прави компания на истеричната му майка и досадната вещица и заедно да векуват в прегръдките на Пазителя, в царството на мъртвите.
Настъпи моментът Оба да започне новия си живот на важна личност и да се премести да живее другаде.
Точно когато си мислеше, че никога повече няма да му се наложи да влиза в плевнята и да гледа ледената купчина тор, която така и не успя да разбие с лопатата въпреки настояването на истеричната си майка, му хрумна, че ако бе използвал кирката, щеше да му е много по-лесно. Е, и това, ако не беше нещо.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
С ЛЕКО И БЕЗУПРЕЧНО ТОЧНО ДВИЖЕНИЕ на китката майстор Фридрих лепна златното листенце за меките косъмчета на четката си. Беше достатъчно ефирно, за да отплува и с най-нежния полъх. Кацна плавно върху влажния гипс, сякаш водено от магия. Наведен съсредоточено над работния си плот, Фридрих изтри внимателно с парче овча кожа прясно позлатената повърхност на малката стилизирана фигурка на птичка и я огледа за драскотини.
Дъждът ромолеше тихичко по прозореца. Беше обед, но с надвисналите мрачни дъждовни облаци изглеждаше като че ли е призори.
Работеше в малкото си ателие в задното помещение. Вдигна поглед към просторната дневна, където жена му извършваше познатите движения, придружаващи хвърлянето на камъчета върху Милостта. Преди много години той бе издълбал върху една дъсчена плоча контурите на магическия символ — осмолъчата звезда, пресичаща кръг, вписан в квадрат, който на свой ред влизаше в по-голям кръг. Разбира се, след като тя беше начертала лично безукорна чернова. Ако беше изписал символа сам, Милостта би загубила силата си. За да бъде истинска, трябваше да бъде начертана от човек с дарба.
С радост правеше, каквото може, за да бъдат вещите в живота и поне малко по-красиви. Защото тя бе жената, направила неговия живот красив. Помисли си, че усмивката и е изваяна от самия Създател.