Светкавица. Гърмът се стовари отгоре им болезнено оглушителен, сякаш врязал се не във въздуха, а в скала. Пороят се изливаше на талази върху прозореца им.
Алтея най-сетне откъсна поглед от бушуващата навън стихия, от яростта на Създателя, и го премести върху дъската с камъните. Посочи този в центъра.
— Създателят? — не се сдържа Фридрих.
— Господарят Рал — поклати глава тя.
— Но нали звездата в центъра изобразява Създателя, неговата дарба.
— Да, в Милостта. Но не бива да забравяш, че това е предсказание. Тук е различно. Предсказанието само използва Милостта, а в този случай камъкът в средата изобразява онзи с Неговата дарба.
— Значи би могъл да е всеки — рече Фридрих. — Всеки, роден с дарбата.
— Не. Линиите, излизащи от осемте лъча на звездата, изобразяват дарбата, прекосяваща живота, през воала, разделящ световете, и към външния кръг в отвъдното. По този начин изобразява дарбата в смисъл, в който не би могъл да бъде свързан с никой друг човек: дарбата за магията и на двата свята — и на живите, и на мъртвите. Адитивната и Субстрактивната магия. Камъкът в средата докосва и двата. Той хвърли поглед към този камък.
— Но какво те кара да мислиш, че е точно Господарят Рал?
— Той е единственият от три хиляди години насам, роден и с двете страни на дарбата. През цялото това време, допреди той да овладее дарбата си, нито един камък, който съм хвърляла, не се е озовавал на това място. И не би могъл.
Колко време стана? Май две години, откакто наследи баща си. Но е овладял дарбата си по-отскоро. Което само по себе си повдига въпроси, изискващи тревожни отговори.
— Но аз си спомням, че преди години ти лично си ми казвала, че Мрачният Рал използва и двете страни на магията.
Потънала в мрачни спомени, Алтея поклати глава.
— Вярно е, че той също използваше субстрактивни сили, но не бе роден с дарбата за тях. Предлагаше чисти детски души на Пазителя на отвъдния свят, с което си спечелваше това право. Мрачният Рал трябваше да търгува, за да се до копа поне частично до използването на подобни сили. Но този човек, настоящият Господар Рал, е роден и с двете страни на дарбата — като магьосниците от старите времена.
Фридрих не знаеше какви изводи би следвало да си извади от това. Не можеше да си обясни на какво се дължи това осезаемо чувство за безпокойство в душата му. Спомняше си ясно деня, в който новият Господар Рал се бе възкачил на трона. Фридрих тъкмо бе в Двореца, за да продава малките си позлатени фигурки, когато се случи великото събитие. И той видя новия Господар Рал — Ричард.
Това беше незабравим момент в живота му — третият Господар Рал, на който бе станал свидетел в живота си. Спомняше си съвсем ясно новия владетел — висок, силен, с остър поглед, обикаляше Двореца и изглеждаше съвсем не на място в него, но в същото време все едно се беше прибрал у дома след дълго бродене. Спомняше си и меча му — онова легендарно оръжие, което никой в Д’Хара не бе виждал от детските години на Фридрих, когато между двата свята бе издигната граница, откъсваща Д’Хара от останалата част на новия свят.
Новият Господар Рал се разхождаше из Двореца в компанията на по-възрастен мъж — говореше се, че и той бил магьосник — и поразително красива жена. Великолепната и коса падаше на пищни талази върху раменете, беше облечена в бяла копринена рокля. Присъствието и заслепяваше цялата прелест и величественост на Двореца. Край нея всичко друго изглеждаше ежедневно и обикновено.
Ричард Рал и тази жена бяха създадени един за друг. Фридрих забеляза особените погледи, които си разменяха. В сивите очи на мъжа и зелените очи на жената личаха дълбока и непогрешима отдаденост, вярност и близост.
— А другите камъни? — попита Фридрих.
Ръката на Алтея премина над по-големия от двата кръга на Милостта, където се осмеляваха да стигнат единствено позлатените лъчи на дарбата на Създателя, и се насочи към двата тъмни камъка, попаднали в света на мъртвите.
— Тези, които чуват гласове — рече тя.
Той кимна — подозренията му се бяха потвърдили. Там, където бе забъркана магия, рядко се случваше простосмъртен като него да извлече верен отговор, съдейки по очевидността на нещата.
— Останалите?
Алтея огледа четирите камъка в ъглите. Гласът и прозвъня меко на фона на ромолящия дъжд.
— Това са стражите.
— На Господаря Рал ли?
— На всички нас.
Фридрих забеляза, че по бузите на жена му се стичат сълзи.
— Моли се — прошепна тя — да се окажат достатъчно, иначе всички ще попаднем в лапите на Пазителя.
— Искаш да кажеш, че само тези четиримата защитават всички ни?
— Има и други, но тези са главните. Без тях всичко е загубено.