Фридрих прехапа устни, уплашен за съдбата на четиримата воини, призовани да се изправят лице в лице срещу Пазителя.
— Знаеш ли кои са те, Алтея?
Тя се обърна и го прегърна, притиснала лице в гърдите му. Жестът и бе детински, но го изпълни с болезнена любов към жената на живота му. Прегърна я нежно, за да я успокои, независимо от факта, че се чувстваше безсилен да я пази от подобни неща.
— Би ли ме занесъл до стола ми, Фридрих?
Той кимна и я вдигна, а тя обви ръце около врата му. Безпомощните и, безполезни крака се залюляха във въздуха. Жена с такава сила, която можеше да извика топъл дъжд зиме, да има нужда от него, за да стигне до стола си. От него, Фридрих, обикновения мъж, когото тя обичаше — мъж, роден без дарбата. Мъж, който я обожаваше.
— Не отговори на въпроса ми, Алтея.
Тя го прегърна по-силно.
— Един от четирите стражи съм аз.
Ококорил очи, Фридрих извърна глава към Милостта. Зяпна — един от четирите камъка се бе превърнал на пепел. Тя не сметна за нужно да погледне.
— Вторият е сестра ми — продължи Алтея, сгушена в прегръдките му. Той усети надигащата се в гърдите и скръб. — Значи оставаме трима.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН ЗАСТАНА ВСТРАНИ от потока хора, изсипващ се от юг. Сгушена в Себастиан, за да се предпази от ледения вятър, тя си помисли колко хубаво би било просто да е търколи върху ледената земя и да заспи. Коремът и къркореше от глад.
Рижка се отмести встрани и Дженсън стисна по-здраво юздата и. Бети се притисна до бедрото на Дженсън, опашката, ушите и очите и издаваха, че е нащрек. Краката на животното бяха изморени и Бети сегиз-тогиз изпухтяваше възмутено срещу поредния бодил. Дженсън я потупа по коремчето, при което козичката енергично размаха опашка. Погледна господарката си, протегна глава, за да близне набързо Рижка по муцуната, след което приклекна и се сви в краката на Дженсън.
Себастиан бе прегърнал спътницата си през раменете и оглеждаше внимателно потока от каруци, колички и хора, които вървяха към Народния дворец. Тропотът на каруците, хорските разговори и смехове, шумът от толкова много стъпки и тракане на конски копита — всичко се сливаше в едно общо монотонно боботене, разнообразявано от ритмичното скърцане на ок на каруца. Облаците прах, вдигнати в резултат на трескавото движение, разнасяха мириса на манджи, примесен с вонята на човешки и животински тела. По езика полепваше неприятен възкисел вкус на мръсотия.
— Какво ще кажеш? — попита тихичко Себастиан.
Студеният изгрев потапяше далечното скалисто плато във виолетово сияние. Над полетата Азрит се издигаха величествени скалисти върхове, но сътвореното от човешка ръка се извисяваше дори още по-нависоко. Безбройни покриви зад внушителни стени се събираха в масивна постройка, представляваща град, съграден върху платото. Ниската зимна светлина придаваше на раздиращите небето мраморни стени и колони меко сияние.
Дженсън бе съвсем малка, когато майка и я отведе далеч оттук. Детските и спомени не бяха подготвили съзнанието и на възрастен човек за реалното великолепие на Двореца. Сърцето на Д’Хара увенчаваше с достойната си и горда осанка пустошта наоколо. Благоговението и бе замъглявано единствено от мисълта, че наред с другото, това бе и наследственият дом на господарите Рал.
Обърса с длан лицето си, стисна очи, сякаш с това можеше да успокои пулсиращата болка в главата си. Пътуването се бе оказало трудно и изтощително. Вечер избираха място и спираха. Докато тя шеташе около бивака, Себастиан, скрит в булото на нощта, оглеждаше внимателно района. На няколко пъти се беше връщал тичешком край огъня с тревожните новини, че преследвачите им са наблизо. Въпреки изтощението и сълзите на отчаяние двамата трескаво събираха багажа и продължаваха напред.
— Имаме причина да сме тук — отвърна най-сетне тя. — Не му е времето да губим кураж.
— Или сега, или никога.
Тя се взря за миг в предупредителните искрици, блеснали в сините му очи, след което, вместо отговор, пристъпи напред и се вля в потока от хора. Бети скочи на крака и като се притискаше плътно в крака на Дженсън, заоглежда лицата наоколо. Себастиан тръгна от другата страна на Дженсън. От близката каручка им се усмихна възрастна жена.
— Козичката за продан ли ти е, скъпа?
Дженсън, стиснала с една ръка въженцето на Бети и юздата на Рижка, а с другата придържаща качулката си срещу режещия вятър, се усмихна на жената, но категорично поклати глава в знак на отказ. Онази и се усмихна с леко разочарование и подкара коня си по-бързо. В тоз,и миг Дженсън видя, че на каручката и има табела, рекламираща колбаси.