— Госпожо? Колбаси ли продавате?
Жената се протегна назад, отвори един капак и бръкна в съдината, увита прилежно в одеяла и кърпи. След миг извади тлъста наденица.
— Съвсем пресни са, от тази сутрин. Искате ли? Струва само сребърно пени, а за вкуса гарантирам.
Дженсън кимна настървено, Себастиан плати на жената поисканата сума, после сряза наденицата на две и подаде половината на спътничката си. Беше чудно гореща. Дженсън моментално погълна няколко хапки почти, без да дъвче. Усети с облекчение как острото жило на глада омеква и по тялото и се разлива приятна топлина. Едва след тези първи няколко хапки успя да усети вкуса на месото.
— Прекрасна е — провикна се след жената.
Онази се усмихна, комплиментът очевидно не я изненада. Дженсън избърза да настигне каручката и се обърна към жената.
— Случайно да познавате жена на име Алтея?
Себастиан огледа крадешком хората, които можеха да чуят въпроса и.
— А, значи си дошла за предсказание.
Дженсън не я разбра много добре, но реши, че ще е по-лесно да се съгласи с нея.
— Аха. Дали знаете къде мога да я намеря?
— Виж сега, скъпа, нея не я познавам, но се знаем с мъжа и — Фридрих. Идва в Двореца да продава позлатените си фигурки.
Явно повечето от хората идваха да продават стоките си. В главата на Дженсън изплува неясен детски спомен за жужащо множество от хора, изливащи се ежедневно в Двореца. Продаваше се какво ли не — от храна до бижута. Голяма част от градовете, където Дженсън бе живяла през годините, имаха пазарен ден. В Народния дворец всеки ден бе пазарен. Спомни си как с майка и ходеха да си купуват храна, а веднъж дори и плат за рокля.
— А къде можем да намерим този Фридрих? Или някой, който го познава?
Жената посочи към Двореца.
— Държи сергия на пазара. Ей там на баира. Чувала съм, че за да се срещнеш с Алтея, тя трябва да те покани. Съветът ми е да говориш първо с него.
Себастиан се опря на гърба на Дженсън и надникна към жената.
— На баира ли?
Тя кимна.
— Ами да, горе при Двореца. Лично аз не ходя там.
— Тогава къде продаваш надениците си?
— Нали съм с каручка и кон, та заставам край пътя. Продавам на хората, дето отиват и се връщат от Двореца. Няма да ви пуснат да минете с конете нагоре, ако сте решили да се срещнете с мъжа на Алтея. Нито пък с козата. Вътре могат да влизат само конете на войниците и официалните гости на Двореца. Търговците и други подобни използват източния път. Не може всеки да влиза в Двореца с коня си. Само войниците се качват до горе на коне.
— В такъв случай сигурно ще трябва да оставим конете в конюшня — каза Дженсън.
— Фридрих не идва много често. Ще имате късмет, ако го заварите, още повече ако успеете да говорите с него.
Дженсън преглътна още една хапка от наденицата.
— Имате ли представа дали ще е тук днес? Или кога идва в Двореца?
— Не, скъпа, съжалявам, но не знам. — Жената намести огромния червен шал на главата си и пристегна възела под брадичката си. — Виждам го от време на време — само толкова знам. Понякога купува наденици за жена си.
Дженсън огледа внушителния силует на Двореца над тях.
— Е, не ни остава друго, освен да го потърсим.
Още не бяха влезли, а сърцето на Дженсън щеше да се пръсне от притеснение. Видя как пръстите на Себастиан се плъзват по външната страна на наметалото му, проверявайки дръжката на меча. Тя също потърси успокоителното присъствие на ножа си. Надяваше се да не се задържат дълго в Двореца. Само да разберат къде живее Алтея, и можеха веднага да се махат от това място. Колкото по-бързо, толкова по-добре.
Запита се дали Господарят Рал е тук или воюва нейде далеч в родината на Себастиан. Сърцето я сви при мисълта, че народът и живее под игото на такъв управник — човек без капчица милост.
Докато пътуваха към Народния дворец, Дженсън можа да разпита Себастиан за родината му. Той сподели с нея част от вярванията и традициите на хората в Стария свят, разбиранията им за обет и дълг, копнежа им за благословията на Създателя. Себастиан говореше разпалено за обичания духовен водач на неговия народ — Брат Нарев, както и за последователите му от Ордена. Те учеха, че добруването на ближния е не само отговорност, но и свято задължение на всеки човек. Дженсън не можеше да си представи място, където хората живеят изпълнени със съчувствие един към друг.
Себастиан и разказа за отчаяната борба на Императорския орден с Господаря Рал и за жестоките набези на владетеля на Д’Хара. Кой по-добре от нея знаеше какво е да се страхуваш от този човек! Именно този страх я притесняваше сега, когато стоеше в подножието на Двореца. Страхуваше се, че ако Господарят Рал си е у дома, ще разбере, че Дженсън е наблизо.