Себастиан остана не по-малко впечатлен от гюрултията.
Дженсън спря пред една сергия, където нямаше купувачи.
Собственикът и тъкмо подреждаше на щанда калаените си съдове.
— Дали случайно не познавате скулптор на име Фридрих, господине?
— Тук няма такъв. Тънките занаяти са по-нагоре, на самия връх.
Тунелът ги поглъщаше все по-навътре в планината и Себастиан отново прегърна Дженсън през кръста. Близостта му, красивото му лице и усмивката му и бяха приятни, действаха и успокояващо. Стърчащата му на всички страни къса коса го правеше по-различен от останалите — единствен, специален. Сините му очи сякаш криеха отговорите на безброй загадки, идещи от външния свят, който тя изобщо не познаваше. С него имаше моменти, когато почти забравяше мъката по майка си.
Тълпата потъваше в отворените една след друга масивни порти. Дженсън се ужасяваше при мисълта, че те могат да се захлопнат и да я приклещят в капана си. Отвъд портите тръгваха мраморни стълбища, по-бледи от слама и лъкатушещи като бели вени. Площадките на междинните нива бяха оградени с масивни каменни перила. За разлика от огромните железни врати на тунела, пронизващ сърцето на планината, тук се виждаха по-изящни дървени порти. Отлично осветените белосани коридори не допускаха у посетителя да се загнезди усещането, че се намира под планината.
Стълбите изглеждаха безкрайни, тук-там се разклоняваха. От някои площадки тръгваха просторни фоайета, връз които се изсипваха тълпи от хора. Беше като град във вечната нощ, осветен от стотици газени лампи с рефлекторни стъкла по стените и още толкова фенери, окачени на високи колове. Встрани покрай стените имаше достатъчно мраморни пейки, където хората да могат да отдъхнат. На някои нива преобладаваха малките бакалнички, където се продаваше хляб, сирене, месо, понякога пред тях бяха сложени масички със столове. Мястото не беше мрачно и страховито, както си го бе представяла Дженсън, напротив, отвсякъде лъхаше уют, дори може би романтика.
В някои коридори се виждаха залостени врати с часови — може би бяха казарми. По едно време Дженсън мярна виещ се на спирала път, по който слизаха въоръжени конници.
Тя пазеше бледи детски спомени за града под Двореца. Сега, при всичките тези безкрайни гледки, и се струваше като страна на чудесата.
Безконечното изкачване по стълби и кръстосване на коридори я умори. Като че започваше да разбира защо много от търговците предпочитаха да останат в ниското. Пътят нагоре беше дълъг, изминаването му изискваше усилия и време. От дочутите оттук-оттам разговори разбра, че доста от посетителите възнамеряват да преспят в двореца град, вземайки стая под наем.
Дженсън и Себастиан най-сетне видяха отново слънчева светлина, която им се стори като манна небесна. Над мраморната зала се кипреха три редици балкони със сводести козирки, поддържани от красиви колони. Светлината нахлуваше през огромните прозорци по-нагоре. Този сноп ярка светлина се стори на Дженсън по-прелестен от всичко, което бе виждала през живота си. Себастиан остана буквално поразен.
— Как е възможно да се построи подобен Дворец? — прошепна той. — И защо?
Дженсън нямаше отговор за въпросите му. Въпреки омразата и към владетелите на родната и земя, не можеше да не изпитва благоговение и страхопочитание при тази гледка. Този дворец бе построен от хора с идеи и въображение, надхвърлящи всякакви човешки представи.
— При цялото страдание по света Домът Рал строи всичките тези чудеса от мрамор за себе си — прошепна Себастиан.
Дженсън си помисли, че вероятно Дворецът храни не само Господаря Рал, а стотици хиляди хора, които си изкарват хляба благодарение предоставените от него възможности — всякакви хора, дори продавачката на наденици Ирма. Но не каза нищо, понеже не искаше да разваля магията на красотата, витаеща около нея.
От двете страни на безкрайния коридор имаше редици магазинчета, сгушени под балконите. В някои от тях се виждаше само по един човек. Но повечето бяха с резбовани врати и красиви панорамни прозорци, разкриващи трескава активност вътре. Разнообразието бе невероятно. Майстори подстригваха, вадеха зъби, рисуваха портрети, шиеха дрехи, продаваха всичко, което би могъл да си представи човек, от ежедневни стоки и билки до безценни парфюми и накити. Въздухът беше натежал от сладостни аромати. Гледките бяха зашеметяващи.
Докато се оглеждаше в търсене на скулптора, Дженсън мярна две жени в кафяви кожени униформи. Косите им бяха сплетени на дълга руса плитка на гърба. Тя се вкопчи в ръката на Себастиан и го дръпна в един страничен коридор. Без да каже нито дума, се отдалечи, дърпайки го след себе си, като внимаваше да не бърза прекалено, за да не привлече вниманието на хората върху тях, но в същото време искаше да се махнат достатъчно експедитивно от това място. Пред нея се изпречи огромна колона и тя веднага се пъхна зад нея, като не забрави да подкани и Себастиан да стори същото. Неколцина от близко стоящите хора се обърнаха да ги погледнат, но те побързаха да седнат на мраморната пейка покрай стената с възможно най-невинен вид. Срещу тях се бе възправила статуя на гол мъж, облегнат на копието си.