Уж нехайно, но всъщност много предпазливо, и двамата надникнаха назад към разклонението, откъдето идваха. Двете жени с кожените униформи отминаха. Хората масово отстъпваха пред хладните им, пронизителни, умни погледи. Очи на жени, които за по-малко от секунда можеха да решат дали някой да живее или да умре. Щом едната от тях погледна към страничния коридор, Дженсън се дръпна назад зад колоната и притисна гръб в стената. Най-сетне с облекчение видя гърбовете на двете жени, отдалечаващи се по централния коридор.
— За какво беше всичко това? — въздъхна с облекчение Себастиан.
— Морещици.
— Моля?
— Онези две жени. Това са Морещици.
Себастиан внимателно надзърна към коридора, но те се бяха стопили.
— Не знам много за тях, освен, че са някакъв вид пазачи.
Дженсън си даде сметка, че като чужденец е нормално Себастиан да не е много добре информиран по въпроса.
— Ами в известен смисъл е така. Морещиците са много специални пазачи. Всъщност те са личната охрана на Господаря Рал. Те се грижат за неговата безопасност и не само това. Посредством мъчения извличат информация от хора, родени с дарбата.
Той се опита да прецени сериозността на казаното.
— Имаш предвид хората с по-обикновени магически способности.
— Напротив. Дори чародейка. Дори магьосник.
Той я изгледа невярващо.
— Магьосниците са доста изкусни във владеенето на магията. Един магьосник би могъл да я унищожи с вдигане на ръката си.
Дженсън знаеше от майка си колко опасни могат да бъдат Морещиците и че трябва да ги избягва каквото и да и струва това. Майка и никога не се бе старала да скрие от нея истината за нещо, криещо голяма опасност.
— Не. Морещиците притежават сила, която им позволява да присвоят магията на жертвата си, била тя магьосник или чародейка. Те залавят не само човека, но и магията му. Никой не може да избяга от Морещица, ако тя не пожелае да го освободи.
Думите и объркаха Себастиан още повече.
— Как така да присвоят магията на жертвата си? Не разбирам. Как могат да използват магията, щом силата принадлежи другиму? Все едно да извадиш нечии зъби и да искаш да ядеш с тях.
Дженсън приглади няколко червени кичура, изплъзнали се от качулката, и ги напъха вътре.
— Не знам, Себастиан. Чувала съм, че използват магията на човека против самия него, за да го наранят — да му причинят болка.
— Тогава защо ние трябва да се страхуваме от тях?
— Те изтръгват информация от родените с дарба врагове на Господаря Рал, но могат да наранят и всеки друг. Видя ли оръжието им?
— Не. Не забелязах да са въоръжени. Носеха само някакви малки червени палки.
— Именно това е тяхното оръжие. Нарича се Агиел. Държат го привързан на верижка към китката си, винаги в готовност. В него е вложена магия.
Той се замисли над думите и, но явно не можеше да осмисли чутото.
— Какво правят с този техен Агиел?
Преодолял първоначалното си смайване, Себастиан започваше да задава по-трезви и аналитични въпроси, отговорите, на които щяха да му донесат някаква информация. Пак беше мисионерът на Джаганг Справедливия.
— Не съм специалист по въпроса, но доколкото знам, едно-едничко докосване на Агнела е достатъчно, за да ти причини какво ли не — от неконтролируема болка, през потрошаване на костите до мигновена смърт. Морещицата решава колко да те боли, ако ще ти чупи костите, и дали да умреш от докосването и.
Зареял поглед към съседния коридор, Себастиан потъна в размисъл.
— Защо толкова се страхуваш от тях? И след като се осланяш на слухове, какво те кара да им вярваш?
Въпросът му и прозвуча нелепо.
— Господарят Рал ме преследва, откакто се помня, Себастиан. Тези жени са неговите лични убийци. Не смяташ ли, че с удоволствие биха ме хвърлили в краката на господаря си?
— Предполагам.
— Добре поне че бяха в кафявите си униформи. Надушат ли заплаха, се обличат в червено. Също и когато измъчват някого. Кръвта не се вижда толкова на червено.
Той разтърка очи и плъзна длани нагоре към щръкналата си коса.
— Живееш в страна на кошмарите, Дженсън Дагет.
Дженсън Рал, за малко да го поправи тя в изблик на самосъжаление. Дженсън от майка и, Рал от баща и.