— Мислиш ли, че не го знам?
— Какво ще стане, ако тази чародейка ти откаже помощта си?
Тя дръпна едно конче от дрехата си.
— Нямам представа.
— Той ще продължи да те преследва. Господарят Рал никога няма да те остави на мира. Ти никога няма да бъдеш свободна.
Освен, ако не го убиеш — бяха думите, които останаха неизказани.
— Алтея трябва да ми помогне. Уморих се да се страхувам — пророни Дженсън, едва сдържайки сълзите си. — Уморих се да бягам.
Той докосна рамото и в знак на съчувствие.
— Разбирам те.
В този миг не можеше да съществуват думи, изпълнени с повече смисъл. Тя успя само да кимне с благодарност.
Той продължи разпалено:
— В моята родина има жени с дарбата като Алтея. Числят се към нещо като секта, наречена Сестри на светлината. Някога живееха в Двореца на пророците в Стария свят. Когато нахлу в Стария свят, Ричард Рал разруши дома им. Всички казваха, че мястото било прелестно и много специално, но той го сравни със земята. Сега Сестрите помагат на император Джаганг. Може би ще могат да помогнат и на теб.
Тя се взря в загрижените му очи.
— Наистина ли? Може би след като работят за императора, ще знаят как да ме освободят от злонамерения ми родственик. Но той винаги е само на крачка зад мен, Себастиан. Само чака да се препъна, за да се хвърли отгоре ми. Едва ли ще успея да стигна толкова далеч. Алтея веднъж ме е скривала от Господаря Рал. Трябва да я убедя да ми помогне пак. Ако не иска, се опасявам, че нямам друг шанс, преди да бъда заловена.
Той отново хвърли поглед към близкия коридор, после и се усмихна заговорнически.
— Ще намерим Алтея. Магията и ще те скрие и тогава ще можеш да избягаш.
Почувствала се по-добре, тя му се усмихна в отговор. Решили, че Морещиците вече не представляват заплаха за тях, двамата продължиха да търсят майстор Фридрих. Разпитваха хората, докато най-сетне Дженсън попадна на човек, който го познава. С подновена надежда потънаха още по-дълбоко в Двореца, следвайки дадените им указания. Спряха на кръстопът.
Там, където се събираха два централни коридора, Дженсън с изненада откри тихо площадче, в центъра, на което кротуваше мрачно езеро. Беше обградено с плочи, вместо с обичайния мрамор. В четирите му ъгъла се извисяваха величествени колони, поддържащи прозрачен таван, покрит през зимата с плоскости от оловно стъкло, което хвърляше върху плочите трептящи, воднисти отблясъци.
В езерцето, встрани от центъра, но някак точно на мястото си, без Дженсън да може да си обясни защо и се струва така, имаше тъмен обелиск с камбанка отгоре. Цялото място представляваше удивително спокоен храм посред цялата олелия.
Площадчето с камбанката отприщи у Дженсън детски спомени за подобни места. Не бе забравила, че когато камбанката звънне, хората се събират на такива площадчета, коленичат и подхващат отдаване към Господаря Рал. Предполагаше, че е някаква проява на уважение и благодарност за честта да бъдат допуснати в Двореца.
На ниската ограда, обикаляща езерцето, бяха приседнали хора, които разговаряха тихо и наблюдаваха оранжевите рибки, стрелкащи се в тъмните води. Дори Себастиан остана загледан за няколко секунди, преди да продължат.
Навсякъде бдяха зорки войници. Из коридорите маршируваха отряди, от чийто поглед не можеше да убегне нищо. От време на време спираха някой минувач и му задаваха въпроси. Дженсън не знаеше какви точно, но се чувстваше ужасена от този факт.
— Какво ще им кажем, ако ни спрат?
— Най-добре е да не казваме нищо, освен в краен случай.
— Но ако има такъв краен случай, тогава какво?
— Ще им кажем, че живеем в малка ферма на юг. Фермерите живеят откъснато, не са много запознати с живота извън имота им, така че не би звучало подозрително, ако не сме наясно с всичко тук. Дошли сме да видим Двореца и да си купим някои неща — билки и други такива.
Дженсън бе срещала фермери и не мислеше, че са толкова невежи, колкото се опитваше да ги изкара Себастиан.
— Фермерите си отглеждат билки сами. Едва ли им се налага да идват в Двореца, за да си купуват.
— Ами тогава, дошли сме да купим плат, за да ушиеш Дрехи за бебето.
— Бебе ли? Какво бебе?
— Твоето. Ти си ми жена и наскоро си разбрала, че си бременна.
Дженсън пламна. Не можеше да изрече такова нещо — с това само би предизвикала повече въпроси.
— Добре тогава, значи сме фермери, дошли на пазар за дреболии — билки и тям подобни. Редки билки, каквито не отглеждаме сами.
Тя само извърна глава и се усмихна скришом. Ръката му се плъзна около кръста и, сякаш, за да разсее притеснението и. Продължиха да следват дадените им указания и завиха надясно по един страничен коридор. Той също беше пълен с търговци. Дженсън веднага видя магазинчето с позлатена звезда над него. Нямаше представа дали е съвпадение, но звездата бе осмолъча, също като тази на Милостта. Беше чертала този символ достатъчно пъти, за да го знае.