Седмици. Не може да остане да го чака седмици. Хората на Господаря Рал са по петите и. Едва ли разполагаха с дни, камо ли със седмици.
— Благодаря ви за помощта. Сигурно ще намина пак да видя дали Фридрих се е появил и да го питам дали жена му ще се съгласи да ми направи предсказание.
Жената се усмихна и си седна на мястото, взе си бродерията.
— Това би било най-добре. — Вдигна глава. — Съжалявам за майка ти, скъпа. Знам, че е тежко.
Дженсън кимна с насълзени очи, но не рискува да изпробва гласа си. Живата сцена нахлу в главата и. Войниците, плувналата в кръв стая, ужасът в душата и при мисълта, че този път ще я хванат, при гледката на осакатеното тяло на майка и на пода. Дженсън с мъка се отърси от спомена — не биваше да се дава на мъката и гнева си.
Имаше си други грижи. Бяха пропътували огромни разстояния в нечовешкия студ, за да стигнат до Алтея, да я помолят за помощ. Не можеха да стоят и да чакат с надеждата, че магьосницата ще ги покани — хората на Господаря Рал бяха по петите им. Последния път, когато си позволи колебание, резултатът бе фатален — намериха Латея мъртва. Можеше да се случи същото и сега. Трябваше да се добере до Алтея преди онези мъже, най-малкото, за да и каже за сестра и, да я предупреди.
Дженсън огледа просторния коридор, търсеше Себастиан. Не можеше да е далеч. Видя го, беше с гръб към нея, от другата страна на коридора, тъкмо си тръгваше от една ювелирна работилничка за сребро.
Преди да е успяла да направи две крачки, видя как го заобикалят войници. Замръзна на място. Себастиан също. Един от Д’Харанците внимателно повдигна наметалото му с меча си, за да се види арсеналът от оръжия. Дженсън бе твърде уплашена, за да реагира, да направи следваща крачка.
Към Себастиан бяха насочени шест остри копия. Мечовете излязоха от калъфите. Хората в непосредствена близост отстъпиха встрани, намиращите се по-далеч протегнаха любопитни шии. В центъра на кръга от Д’Харански войници Себастиан вдигна ръце, за да се предаде.
Предай се.
В същия миг в дъното на коридора звънна камбанката.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
САМОТНИЯТ ЗВЪН, призоваващ хората към отдаване, отекна в просторните сводести коридори точно в мига, когато двама огромни войници сграбчиха Себастиан и го отведоха в неизвестна посока. Дженсън гледаше отчаяно как останалите Д’Харанци оформят около пленника непробиваем обръч от лъщяща стомана, предназначен, от една страна, да го държи под око, от друга — да предотврати всеки евентуален опит за освобождаването му. Моментално и стана ясно, че тези войници са предвидили всички възможности и не биха си позволили да рискуват да оставят на свобода тук толкова тежко въоръжен мъж.
Беше и направило впечатление, че и други посетители носят мечовете си. Вероятно подозрението на войниците е било повдигнато от факта, че оръжията на Себастиан бяха не само много и най-разнообразни, но и прилежно скрити под наметалото му. Но той не правеше нищо. Зимно време беше нормално човек да е облечен с наметало. Себастиан не бе сторил лошо никому. Дженсън с мъка потисна порива си да извика на войниците да го пуснат, но знаеше, че ако го направи, ще приберат и нея.
Всички хора — тези, които се бяха отдръпнали от потенциалния проблем, както и другите, които бяха проявили любопитство — се отправиха към площада. Търговците напуснаха магазините си и се присъединиха към тях. Никой не обръщаше внимание на войниците. В отговор на този самотен и отчетлив камбанен звън смеховете и разговорите се снишиха до почтителен шепот.
Войниците стигнаха до страничен коридор, още малко, и щяха да се изгубят от погледа на Дженсън. Обзе я паника. Виждаше само щръкналата му бяла коса и гората от оръжия около него. Не знаеше какво да прави. Не биваше да го допускат. Та те бяха дошли само да потърсят един скулптор. Искаше да извика на войниците да спрат. Не посмя.
Дженсън.
Стоеше посред бурния поток от хора и протягаше глава в посоката, в която се изгуби Себастиан. Господарят Рал я преследваше, Себастиан вече бе заловен. След убийството на майка и сега и отнемаха и Себастиан. Не беше честно.
Обзе я дълбок срам, че е такава страхливка. Себастиан стори за нея толкова много. Пожертва себе си. Заложи живота си, за да спаси нейния.
Дишаше учестено и накъсано. Какво да предприеме?
Предай се.
Не беше честно, не биваше да правят това с него, с нея, с невинни хора. Страхът и преля в гняв.
Ту ваш мишт.
Безизходица.
Грушдева ду калт мишт.
Думите вече не и звучаха толкова неразбираемо. Бушуваха в тялото и, разнасяйки пламъците на справедлива ярост.