Заслуша се да долови гласа, но чу само думите на отдаването.
В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Отначало споменът бе твърде блед в съзнанието и, идваше отдалеч, от времето, прекарано в Двореца. Сега се втурна като буен поток в главата и. Тя знаеше думите. Беше ги произнасяла като малка. Когато избягаха, без да ще, беше прогонила от главата си тези думи на отдаване към мъжа, който искаше да убие нея и майка и.
Сега, жадна за гласа, който и нашепваше да се предаде, треперещите и устни започнаха да се движат заедно с думите — сякаш не бе тя, сякаш някой друг говореше вместо нея.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Бавният ритъм на напева изпълни огромната зала. Много хора, но един общ глас, отекващ мощно под сводестия таван. Дженсън напрягаше слух да чуе гласа, съпътстващ я, откакто се помни, но него го нямаше.
Усети как мощната тълпа я повлича след себе си. Ясно се чу да произнася думите.
Господарят Рал ни ръководи. Господарят Рал ни учи. Господарят Рал е нашата защита. В твоята светлина ние процъфтяваме. Твоята милост ни закриля. Твоята мъдрост е нашето спасение. Живеем, за да ти служим. Животът ни ти принадлежи.
Повтаряше ги отново и отново, ведно с останалите. Отново и отново, без да спира, за да си поеме дъх. Отново и отново, но без припряност.
Напевът изпълни съзнанието и. Обърна се към нея, призова я. Докато го повтаряше отново и отново, той бе единственото присъствие в мислите и. Изпълваше я тъй плътно, че не остана място за нищо друго.
Някак си я успокояваше.
Времето течеше несъществено, второстепенно, маловажно.
Благият напев внесе покой в душата и. Спомни си как Бети се успокояваше, когато я галеше зад ушите. Същото стана с гнева и сега. Противеше се, но малко по малко душата и потъна в отдаването, в обещанието му — спокойно и плавно.
Едва тогава разбра защо го наричат отдаване.
То изцеждаше човек до крайност, след което го изпълваше с дълбок покой, с ведрото чувство, че си част от цялото.
Престана да се противи на думите. Позволи си да ги нашепва, остави ги да уталожат болката и. Опряла чело в плочите, отдадена единствено и само на думите, се почувства освободена от всичко.
Докато произнасяше отдаването в един глас с останалите, сянката на една колона, досега предпазваща я от преките лъчи на слънцето, се отмести и върху Дженсън се изля с цялото си величие и мощ дневната светлина. Стана и топло и приятно. Сякаш усети нежната майчина прегръдка. Тялото и олекна. Мекото сияние наоколо и напомни за картинките на Добрите духове, които рисуваше като малка.
Миг по-късно времето за отдаване изтече.
Дженсън бавно се надигна и седна заедно с всички останали. Разтърси я неудържимо ридание.
— Какво става тук?
Над нея се бе надвесил войник. Жената до нея я прегърна през раменете.
— Майка и почина наскоро — обясни тихо тя.
Войникът пристъпи от крак на крак, явно почувствал се неловко.
— Съжалявам, госпожо. Приемете искрените ми съболезнования.
В сините му очи Дженсън видя искреност и съчувствие.
Дума не можа да каже от изненада. Видя как едрият мускулест мъж в кожена униформа се обърна, за да продължи обиколката си. Един от убийците на Господаря Рал. Обвито в стомана съпричастие. Ако той можеше да предполага коя е тя, не би се поколебал да я предаде в ръцете на онези, които с готовност щяха да се погрижат да и осигурят продължителна и бавна смърт.
Дженсън зарови лице в рамото на непознатата и зарида за майка си, чиято прегръдка винаги я бе успокоявала.
Усети непоносимата липса на майка си. А сега към всичко се прибавяше и ужасът за Себастиан.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН БЛАГОДАРИ НА ЖЕНАТА, която бродираше пасторални сцени и която я упъти. Едва след като заслиза надолу по хълма, се сети, че не я е попитала как се казва. Все едно. И двете знаеха какво е да имаш майка. И двете разбираха и изпитваха едни и същи чувства.
Сега, когато отдаването бе привършило, в коридорите настана обичайната глъчка и шум. Наоколо ехтеше смях. Хората се бяха върнали към своите проблеми и грижи, купуваха, продаваха, обсъждаха желанията и нуждите си. Навсякъде обикаляха стражи, а царедворците, повечето облечени в светли свежи униформи, се върнаха към работата си, едни разнасяха съобщения, други вършеха неща, за които Дженсън само би могла да се досеща. На едно място цял рояк работници поправяха пантите на огромна дъбова врата, препречваща един от страничните коридори.