Чистачите също се бяха върнали към работата си и най-усърдно лъскаха, миеха, бършеха прах. Някога майката на Дженсън бе работила подобна работа. Обслужваше крила на двореца, където външни посетители не се допускаха, официални зали, предназначени за провеждане на тайни заседания, покоите на официалните гости и персонала на двореца. И, разбира се, на Господаря Рал.
След отдаването усещаше съзнанието си прочистено. Сякаш най-сетне и се беше удала възможност за малко почивка. Успокоена, с подновени сили и бодра мисъл, взе решението. Знаеше какво трябва да направи.
Заслиза забързано от хълма. Нямаше време за губене. Балконите над главата и бяха пълни с хора от Народния дворец, които наблюдаваха глъчката долу, без да прекъсват работата си. Сякаш им бе интересно да наблюдават посетителите, дошли да се полюбуват на красотата на великолепната постройка. Дженсън положи усилие да запази самообладание и тръгна да си проправя път през тълпата.
Себастиан я беше предупредил да не тича, за да не дава причина на хората да си зададат въпроса дали има нещо нередно. Беше и казал да се държи естествено, ако не иска да бъде забелязана. Но опасността тук дебнеше отвсякъде и в крайна сметка Себастиан се оказа в лапите на врага — нищо, че знаеше как да се държи. Ако Дженсън привлече вниманието на войниците, те със сигурност щяха да я хванат. А случи ли се това, разберат ли коя е…
Какво не би дала, за да си върне Себастиан. Страхът за него и даваше криле и тя буквално летеше из коридорите. Трябваше да го освободи от плена му, преди Д’Харанските войници да са му сторили нещо ужасно. Знаеше, че всяка прекарана минута в лапите им го поставя пред смъртна опасност.
Ако започнеха да го измъчват, можеше да не издържи. Признаеше ли самоличността си, го очакваше сигурна смърт. При мисълта, че Себастиан може да бъде екзекутиран, краката и се подкосиха. Подложени на мъчения, хората бяха готови да признаят какво ли не, все едно дали е вярно. Ако решат да го измъчват, за да го накарат да признае нещо, той е обречен. При самата мисъл за това и се зави свят. Трябваше да го спаси.
Но и бе нужна помощ. Ако Алтея се съгласи да и помогне, да я обвие с предпазващо заклинание, Дженсън ще се опита да освободи Себастиан. Алтея трябва да и помогне. Дженсън ще я убеди. Животът на Себастиан зависи от това.
Стигна до стълбището, по което бяха започнали изкачването към Двореца. Хората продължаваха да прииждат, повечето задъхани от усилието. Все пак имаше и слизащи. Застанала леко встрани, отпуснала ръка на парапета, тя се огледа внимателно, за да е сигурна, че никой не я наблюдава или следи. Въпреки порива да побегне си напомни да се оглежда уж нехайно. Неколцина души извърнаха глави към нея, но нищо повече от обичайна размяна на погледи. Патрулиращите войници бяха далеч. Дженсън заслиза.
Опита се да поддържа максимално бързо темпо, но без да изглежда като че бяга, за да спаси кожата си — по-точно кожата на Себастиан. Макар че си беше така. Ако не беше тя, Себастиан нямаше да се забърка в тази каша.
Надяваше се слизането да е лесно, но след като измина няколкостотин стъпала, установи, че е доста уморително за краката. Стъпалата и започнаха да пулсират. Каза си, че ако не иска да бяга, поне не бива да спира, а да продължава надолу. Така щеше да стигне по-бързо.
Взимаше площадките по диагонал, пестейки крачки. Когато никой не я гледаше, прескачаше стъпала. Когато минаваше покрай странични коридори, гледаше да се слее с група хора, за да не я забележат стражите. Хората, насядали по пейките, за да се подкрепят с хляб и банички и да се освежат с бира, и хвърляха разсеяни погледи, без да прекъсват разговорите си — не бе по-различна от който и да е посетител на Двореца.
Природената сестра на Господаря Рал.
Продължи да слиза по стълбите, краката и трепереха от постоянното усилие. Мускулите и крещяха за почивка, но тя не можеше да си я позволи. Вместо това не пропускаше удобен случай да забърза темпото. Стигна до едно празно стълбище, скрито зад един завой, и се спусна като обезумяла надолу. На долната площадка се появи двойка, мъжът и жената вървяха бавно нагоре, хванати за ръце, и весело си шепнеха нещо.
Колкото по-надолу отиваше, толкова по-студено ставаше. На едно място стражите се бяха събрали като мухи на мед. Сините очи на един войник попаднаха право върху нея. Той и се усмихна. В първия миг изумена, тя бързо си даде сметка, че това е усмивка, изпратена от мъж към жена, а не от убиец към жертвата му. Реагира навреме и също му се усмихна — учтиво, приятелски, но не прекалено, за да не създаде у него впечатлението, че го насърчава. Загърна се по-плътно в наметалото си и продължи надолу по стълбите. Когато стигна до площадката и използва завоя, за да се обърне назад, той стоеше горе, отпуснал ръка на парапета, и я гледаше. Усмихна и се и и махна за сбогом, след което се върна към работата си.