Този път страхът я победи и тя полетя като вихър по стълбите, за да стигне до поредния коридор и да претича покрай редиците сергии, където се продаваха храни, украшения, красиви кинжали, покрай посетители, приседнали за почивка на каменните пейки край мраморните парапети. Стигна до следващо стълбище и едва тогава си даде сметка, че хората я гледат. Наложи си да спре да тича и да премине в ходом, искаше да създаде впечатлението, че просто се е поддала на младежкия си порив и е хукнала, за да изразходва напиращата в нея енергия. Успя. Явно хората я бяха възприели като кипяща от енергия и жизненост млада жена.
Продължиха да си вършат работата. Видяла, че номерът минава, тя си позволи да го изпробва още няколко пъти и така спести още малко време.
Задъхана от дългото слизане, най-сетне стигна до пещеровидния вход със съскащите факли. Тук войниците бяха твърде много и тя забави ход, прилепвайки се плътно до по-възрастна двойка с надеждата войниците да ги вземат за семейство с дъщеря. Мъжът и жената бяха увлечени в разпален разговор относно шансовете на техен приятел да развие бизнес с фитили по-нагоре в Двореца. Според жената можел да направи добри пари. Мъжът обаче бе на мнение, че желаещите да продават косите си за направа на фитили няма да са толкова много и скоро приятелят им ще се озове в задънена улица.
Дженсън не можеше да си представи по-глупав разговор, като се има предвид фактът, че преди малко пред очите и един човек бе пленен и го очакваха мъчения, а вероятно и смърт. За нея целият този Д’Харански Дворец беше един капан на смъртта. Трябва да измъкне Себастиан от тук. Ще го измъкне.
Нито мъжът, нито жената забелязаха Дженсън, която вървеше плътно зад тях с наведена глава. Стражите огледаха семейството. Щом прекрачиха прага, ги връхлетя мразовитият зимен вятър, дъхът замръзна в гърлото и. След дългото време, прекарано на изкуствена светлина, тя примигна срещу яркото зимно слънце. Намираше се на открития пазар. Тръгна по една от импровизираните улички, нетърпелива да намери Ирма, продавачката на наденици.
Вдигна се на пръсти да мерне червения шал, спусна се между редиците сергии. Местата, които сутринта и се бяха сторили тъй пищни и красиви, сега изглеждаха опърпани и семпли на фона на видяното в Двореца. Всъщност през целия си живот не бе виждала нищо подобно на Народния дворец. Не можеше да си представи, че в място, от което струи толкова красота, може да се помещава леговището на злото — Домът Рал.
Към нея се приближи амбулантен търговец.
— Амулет за дамата? За късмет.
Дженсън продължи напред. Дъхът му вонеше.
— Специални амулети, направени с магия. Само сребърно пени.
— Не, благодаря.
Той избърза напред и я изпревари, минавайки леко встрани.
— Само едно сребърно пени, госпожо.
За малко да се спъне в него.
— Не, благодаря ви, оставете ме на мира.
— Е, тогава медно пени.
— Не.
Дженсън го блъсваше леко встрани всеки път, когато се приближеше твърде много до нея, бръщолевейки за амулетите си. Продължаваше да си завира лицето в нейното, да се навежда към нея и да и се хили.
— Добри са ми амулетите, госпожо — не се отказваше той и продължаваше да и препречва пътя. Тя се интересуваше единствено от червения шал. — Ще ви донесат късмет.
— Казах ви, че не искам. — Едва не се препъна в него и този път го блъсна по-силно. — Моля ви, оставете ме на мира!
Дженсън си отдъхна с облекчение, щом вниманието на търговеца се насочи към възрастен мъж, идващ срещу тях. Отвратителният глас заглъхна в далечината, обяснявайки на новата жертва колко прекрасни амулети продава само за сребърно пени. Замисли се над нелепия факт, че този мъж току-що и предложи магия, а тя му отказа, понеже бързаше да получи магическа помощ от друг човек.
Спря внезапно пред бурета с вино, подредени на маса. Съседното място беше празно. Дженсън видя тримата братя. Единият наливаше вино в кожен потир за клиент, а другите двама сваляха пълно буре от каруцата.
Дженсън огледа празното пространство до тях. Това беше мястото на Ирма. Сърцето и внезапно заседна в гърлото. Конете им. Бети.
Изпаднала в паника, едва изчака купувачът да си тръгне и сграбчи мъжа за ръкава.