Себастиан свали мешката от раменете на войника. Издърпа късия меч и го хвърли встрани, след което метна върху него и колана с останалите оръжия.
— В мешката има обичайните неща — рече, след като огледа набързо съдържанието и и я запрати при късия меч, колана с оръжията и ятагана.
Премина към джобовете. Дженсън тъкмо се канеше да го попита какво прави, когато се сети, че самата тя бе постъпила така. Видя го да отделя парите от останалите вещи и това я смути. Струваше и се повече от хладнокръвно да се краде от мъртвите.
Себастиан и подаде парите.
— Какво правиш?
— Вземи ги. — Той я подкани с протегната напред ръка, този път по-настоятелно. — Каква ще е ползата от тях, ако са заровени под земята? Парите са, за да облекчават страданията на живите, а не на мъртвите. Да не мислиш, че добрите духове ще искат от него да си откупи приятна и пълна с доволство вечност?
Това бе Д’Харански войник. Дженсън предполагаше, че Пазителят на отвъдния свят има други, по-черни планове за вечността на човек като него.
— Но… те не са мои.
Той я изгледа с укор.
— Гледай на тях като на частична компенсация за преживяното.
Усети как кръвта изстива в жилите и. Откъде би могъл да знае? Нали внимаваха винаги!
— Какво искаш да кажеш?
— Имам предвид годините страх, които те чакат вследствие на преживяното днес.
Дженсън най-сетне успя да освободи насъбралия се в гърлото и въздух. Време беше да престане да провижда в хорските думи все най-лошото.
Позволи на Себастиан да пусне монетите в ръката и.
— Добре, но мисля, че е честно ти да вземеш половината, задето ми помогна. — Подаде му обратно трите златни марки.
Той пое ръката и и леко я избута към нея.
— Вземи ги, твои са.
Дженсън се замисли какво биха могли да означават толкова много пари. Кимна.
— Животът на майка ми бе доста тежък. Ще и дойдат добре. За нея са.
— В такъв случай се надявам да са от полза и на двете ви. — Нека това бъде последното добро дело, сторено от този човек — да помогне на теб и майка ти.
— Ръцете ти горят. — По погледа в очите му тя като че разбра защо. Не каза нищо повече.
Той кимна и потвърди подозренията и.
— Тресе ме. От сутринта. Като приключим с това, се надявам бързо да стигна до следващия град и да отдъхна някъде на топло. Малко почивка ще възвърне силите ми.
— Градът е далеч, днес няма да успееш.
— Сигурна ли си? Аз вървя бързо. Свикнал съм да пътувам.
— Аз също. До града е почти ден път. До мръкнало остават два-три часа, а още не сме приключили с трупа. Изключено е да стигнеш до града по светло, пък дори да имаше най-бързия кон.
Себастиан въздъхна.
— Все пак мисля, че не ми остава друго, освен да опитам.
Коленичи и се зае да отвързва ножа от колана на войника. Калъфът от фина черна кожа бе обточен със сребърна нишка, в тон с дръжката и със същата емблема. Застанал на коляно, Себастиан и го подаде.
— Ще е глупаво да погребем с него такова произведение на изкуството. Вземи го. По-добро е от желязото, с която ме посрещна преди малко.
Дженсън го погледна с изненада и объркване.
— Не, ножът се пада на теб.
— Аз ще взема другите неща. И бездруго ми харесват по вече. Ножът е твой. Законът на Себастиан.
— Законът на Себастиан ли?
— Красота при красота отива.
Дженсън пламна при явния комплимент. Но това не бе красива вещ. Този човек нямаше представа колко грозен може да бъде подобен нож.
— Да имаш представа какво означава това „Р“?
„И още как“, щеше и се да изкрещи. Нямаше никакво съмнение какво означава тази буква. Най-грозното нещо на света.
— Емблемата на Рал.
— Тоест?
— Господарят Рал — владетелят на Д’Хара.
Най-простото обяснение на нейния кошмар.
ТРЕТА ГЛАВА
ДОКАТО ПРИВЪРШАТ с изнурителната работа по затрупването на трупа, Дженсън вече се чувстваше омаломощена. Влажният вятър пробиваше дрехите и и я пронизваше до мозъка на костите. Не усещаше нито ушите, нито носа и пръстите си.
Лицето на Себастиан лъщеше от пот.
Най-сетне трупът бе зарит под покров от камъни и големи скални късове — поне това имаше в изобилие наоколо. Беше почти изключено животно да разрие тежките камъни и да стигне до тялото. Червеите щяха да пируват необезпокоявани.
Себастиан произнесе непретенциозна кратка молитва към Създателя да прибере душата на починалия във вечността. Не спомена нищо за милост към душата на войника. Дженсън също не го стори.
След като и последните камъни бяха заравнени, Дженсън огледа критично мястото и с облекчение установи, че никой не би и заподозрял, че под камъните е заровен човешки труп. Дори войниците да минат току до могилата, няма как да разберат, че това е гробът на техен другар. Няма да имат причина да разпитват местните хора, освен може би да се поинтересуват дали някой не е виждал другаря им да минава насам. А от това никой нямаше да пострада.