— Извинете, бихте ли ми казали къде отиде Ирма?
Той я погледна и присви очи срещу ярката светлина.
— Продавачката на наденици ли?
Дженсън кимна.
— Да, къде е? Не може да си е тръгнала. Трябваше да си продаде надениците.
Мъжът се ухили.
— Тя каза, че като е близо до нас и до виното ни, надениците и вървят повече и ги продала по-бързо от всякога.
Дженсън се ококори насреща му.
— Значи си е тръгнала?
— И жалко. С надениците и виното наистина вървеше по-добре. Хората си купуваха пикантните и кози наденички и им се приискваше да ги полеят с малко винце.
— Кози наденички ли? — прошепна Дженсън.
Мъжът се засмя.
— Ами че да. Какво има, госпожо? Изглеждате сякаш дух от отвъдното ви е потупал по рамото.
— Какво казахте, че продава? Кози наденички?
Той кимна със загрижен вид.
— Е, не само. Опитвал съм ги всичките, но най-много ми харесаха козите, щото са пикантни. — Вдигна ръка през рамо и посочи двамата си братя. — На Джо са му най-вкусни говеждите, Клейтън пък предпочита свинските. Аз обаче си падам по козите.
Дженсън се тресеше, но не от студа.
— Къде е? Трябва да я намеря!
Мъжът се почеса по рошавата глава.
— Съжалявам, не знам. Идва тук да си продава надениците. Мнозина я познават. Мила жена, винаги е готова да ти се усмихне и да ти каже добра дума.
Дженсън усети как по бузите и потичат ледени сълзи.
— Но къде е? Къде живее? Трябва да я намеря!
Мъжът я хвана за ръката, сякаш уплашен да не се строполи.
— Съжалявам, госпожо, не знам. Защо, какво се е случило?
— Животните ми са при нея. Конете ми. И Бети.
— Бети ли?
— Козата ми. При нея са. Платихме и за да ги наглежда, докато се върнем.
— О! — Изглеждаше натъжен, че не може да я зарадва с добри новини. — Съжалявам. Днес си продаде надениците много бързо. Обикновено и отнема почти цял ден, но понякога човек има късмет. След като си продаде всичко, се повъртя малко край нас, поприказвахме. Накрая въздъхна дълбоко и каза, че е време да се прибира.
Дженсън мислеше трескаво. Светът се завъртя бясно около нея. Не знаеше какво да прави. Беше замаяна, объркана. Никога не се бе чувствала тъй самотна.
— Моля ви! — Задавяше се от сълзи. — Дали не бих могла да наема един от конете ви?
— От конете ни ли? Ами как ще си приберем каруцата? Освен това те не са за езда, това са товарни коне. Нямаме седла и…
— Моля ви! Имам злато! — Дженсън посегна към колана си. — Ще ви платя.
Пръстите и не намериха малката кожена кесийка със златни и сребърни монети. Разтвори трескаво наметалото си и потърси по-внимателно. На колана, точно до ножа, откри само малко парченце кожена връв. Срязана.
— Кесията ми, я няма. — Усети, че не и стига въздух. — Парите ми…
Лицето на мъжа помръкна, когато я видя да издърпва от колана си останките от връвта, на която някога бе висяла кесията.
— Наоколо се навъртат лоши хора, все гледат да откраднат.
— Но тези пари ми трябваха.
Той замлъкна. Тя се обърна и подири с поглед продавача на амулети. Случката от преди малко премина през главата и. Той се блъсна в нея, бутна я. Явно е прерязал връвта на кесията и. А тя дори не си спомняше лицето му — знаеше само, че бе мръсно и запуснато. Изобщо не си даде труд да погледне в лицето му, в очите му. Заоглежда се трескаво във всички посоки, с надеждата, че ще го мерне някъде, че ще види човека, откраднал парите и.
— Не! — проплака сломена, в невъзможност да намери думи. — Моля те, не! — Свлече се на земята до масата. — Трябва ми кон. Добри духове, трябва ми кон.
Мъжът бързо и наля чаша вино и клекна пред нея. Тя не можа да сдържи риданията си.
— Ето, пийни си.
— Нямам пари — успя да промълви през сълзи.
— Не се притеснявай за парите. — Човекът и се усмихна съчувствено, пред нея блеснаха две редици чисти бели зъби.
— Ще ти помогне. Изпий го.
Другите двама руси братя, Джо и Клейтън, се бяха приближили до масата и пъхнали ръце в джобовете си, наблюдаваха със съпричастие жената, на която брат им се опитваше да помогне.
Той допря чашата до устните и и се опита да излее съдържанието в устата и, но Дженсън не спираше да плаче. Част от виното се разля по брадичката и, но нещо все пак влезе в устата и и тя бе принудена да го глътне.
— Защо ти е кон? — попита той.
— Трябва да намеря Алтея.
— Алтея? Старата чародейка?
Дженсън кимна и избърса виното от брадичката и сълзите от бузите си.
— Поканена ли си?
— Не — призна тя. — Но трябва да я видя.
— Защо?
— Въпрос на живот и смърт. Нужна ми е помощта и, иначе един човек ще умре.
Клекнал край нея, все още с чаша в ръка, мъжът я погледна първо в очите, след това видя червените кичури, подаващи се изпод качулката и.