Едрият мъж се изправи и отиде при братята си. Дженсън се опитваше упорито да спре сълзите на отчаяние, но така и не успяваше. Притесняваше се за Бети, дългогодишната и единствена приятелка, връзката с майка и. Бедното животно, сигурно се чувства изоставено и необичано. Какво не би дала Дженсън в този момент, за да види малката опашчица на Бети да се върти весело пред очите и.
Каза си, че не може да остане тук до безкрай и да се държи като дете. С това няма да постигне нищо. Трябва да направи нещо. Не може да се надява на помощ в подножието на Двореца. Не разполага и с пари, на които да разчита. Всъщност не можеше да разчита на никого — освен на Себастиан. А сега тя бе единствената му надежда. Животът му зависеше само и единствено от действията, които щеше да предприеме тя. Не може да седи тук и да се само съжалява. Ако майка и я бе научила на нещо, то определено не бе самосъжаление.
Нямаше представа как ще освободи Бети, но поне знаеше какво трябва да стори, за да се опита да помогне на Себастиан. Това сега е най-важното. С това трябва да се захване. А не да губи ценно време.
Стана и гневно изтри сълзите от лицето си, после вдигна ръка, за да предпази очите си от слънцето. Беше прекарала в Двореца доста време, така че не можеше да прецени точно, но предположи, че следобедът преваля. Ориентира се по положението на слънцето, за да определи къде се пада запад. Ако Рижка бе с нея, щеше да спести време. Ако разполагаше с пари, можеше да наеме или да купи друг кон.
Безполезно е да се копнее по нещо, което го няма и не би могло да бъде върнато. Щеше да се наложи да върви пеш.
— Благодаря за виното — обърна се тя към русокосия мъж, който не я изпускаше от поглед.
— За нищо — рече той и заби поглед в земята.
Когато тя тръгна, той явно събра кураж и я спря за ръката.
— Чакай, какво смяташ да правиш?
— Трябва да стигна до къщата на Алтея. От това зависи човешки живот. Нямам друг избор. Ще тръгна пеш.
— Човешки живот ли? Какво се е случило, че срещата с Алтея може да спаси човек?
Дженсън се вгледа в небесносините очи на мъжа и леко дръпна ръката си. Едър, рус и силен, той и напомняше на войника, убил майка и.
— Съжалявам, но трябва да вървя.
Тя придърпа качулката ниско над челото си, за да се предпази от режещия вятър, и отново понечи да тръгне. Преди да е изминала и десетина крачки, той я настигна и отново я спря, като я дръпна леко за ръката.
— Чуй ме — побърза да каже той, посрещнат от свъсения и поглед, — поне храна за из път имаш ли?
Раздразнението изчезна от лицето и, вместо това положи усилия да възпре сълзите си.
— Всичко остана при конете. Продавачката на наденици Ирма — всичко е у нея. Освен кесията ми. Тя е при човека, който е срязал връвта.
— Значи нямаш нищо.
Не беше въпрос, а по-скоро упрек към лекомисления и план.
— Имам себе си и знам какво трябва да направя.
— И възнамеряваш да тръгнеш към къщата на Алтея през зимата, пеш и без храна?
— През целия си живот съм живяла в гората. Ще се оправя.
Тя понечи да се дръпне, но силната му ръка не я пускаше.
— Сигурно, ама полетата Азрит не са гора. Там няма къде да се подслониш. Няма нито клечка, от която да си запалиш огън. Залезе ли слънцето, става студено като в сърцето на Пазителя. Нямаш храна, нямаш нищо. Какво ще ядеш?
Този път тя се дръпна по-силно и успя да се освободи.
— Нямам друг избор. Може да не го разбираш, но понякога човек трябва да направи някои неща дори с риск да изгуби живота си. Иначе животът не означава нищо и няма смисъл да се живее.
Преди човекът да е успял да я спре отново, тя се спусна напред и потъна сред редиците сергии. Запроправя си път през тълпата, покрай хората, продаващи храни и напитки, които не можеше да си купи. Спомни си, че не е яла нищо от наденицата сутринта. Мисълта, че Себастиан може да не доживее до следващото си ястие, я подтикна да забърза ход.
Зави по първия път, тръгващ на запад. Огряващото я откъм юг зимно слънце и припомни за слънчевата светлина в Двореца по време на отдаването и за извикания спомен за прегръдката на майка и.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН ПРОДЪЛЖИ да си проправя път сред хората, изпълващи криволичещите улички долу, като си представяше, че са дървета, че е в гората, където се чувстваше най-сигурна. Точно там и се щеше да е в момента — в някоя спокойна и тиха гора, закриляна от дървета, с майка си, двете да гледат как Бети хрупа крехки коренчета. Някои от купувачите пред сергиите, търговците зад щандовете или минувачите се обръщаха да я изпратят с поглед, но тя, свела глава, продължаваше енергично напред.