Безкрайна, суха, равна пустош, поле от хумус, тук-там разнообразявано от малко петънце груба песъчлива почва. Върху жълтеникавия фон от време на време се виждаха по-тъмнокафяви петна, сякаш оцветени от силен чай. Растителността бе оскъдна — ниски, изпосталели растения, всъщност почти само клечки.
В далечината на запад се събираше верига от планински върхове. Най-високият в средата като че бе заснежен, но слънцето блестеше точно отпред и не се виждаше добре. Дженсън не можеше да прецени колко е далеч. Тъй като за пръв път попадаше в подобна равнинна местност, и бе трудно да определи някакво разстояние. Можеше да отнеме часове, дори дни. Добре поне, че не и се налагаше да гази в сняг, както през дългия им път към Двореца.
Даде си сметка, че дори през зимата ще има нужда от вода. Надяваше се в блатистата местност да има достатъчно. Онази жена и спомена, че пътят е дълъг, но, Дженсън не я попита какво означава това по нейните разбирания. Може би онова, което за нея е дълъг път, за Дженсън би било кратка няколкочасова разходка. Или пък е имала предвид дни? Устните и промълвиха молитва дано да не е дни, макар че изобщо не изгаряше от желание да попада в блато.
До ушите и достигна дрънчене. Когато се обърна, видя към нея да се носи облак прах. Присви очи и след известно време различи контурите на каруца, която се носеше към нея. Обърна се рязко и огледа внимателно околността в търсене на подходящо за скривалище място. Не и се понрави мисълта, че може да бъде заловена сам-сама сред пустошта. Помисли си, че може би група мъже от открития пазар са я видели да тръгва насам и са изчакали да остане съвсем сама, за да дойдат и да я нападнат.
Втурна се да тича. Каруцата идваше откъм Двореца, така че на Дженсън не и се наложи да смени посоката. Продължи на запад. Към мрачния силует на планините. Докато тичаше, в гърлото и се врязваха ледени талази въздух, от който едва дишаше. Полето пред нея бе безкрайно и равно, нямаше къде да се скрие. Съсредоточи се върху планините отпред, мобилизира всичките си сили и усили темпото, въпреки че си даваше сметка, че са твърде далеч.
Не след дълго се насили да спре. Каза си, че се държи глупаво. Че няма как да надбяга конете. Наведе се напред, вдигнала ръце на хълбоците си, и втренчи поглед в приближаващата каруца. Ако някой идва с намерението да я нападне, бягането, водещо до изтощаване на силите, ще е най-глупавото, което би могла да предприеме.
Обърна се с лице към слънцето и продължи да върви, но с умерена, щадяща силите крачка. Щом като и предстои битка, нека поне да я посрещне без умора. Може би някой просто е тръгнал да се прибира и скоро ще свие в друга посока. Забеляза го, защото шумът я накара да се обърне, и видя облака прах. Хората в каруцата сигурно изобщо не подозират, че пред тях върви човек.
В същия миг в главата и се завъртя вледеняваща мисъл: а може би някоя Морещица е успяла да изтръгне признание от Себастиан. Може би някоя от тези безжалостни жени вече го е пречупила. Не искаше да си помисли какво би сторила, ако някой започне методично и последователно да и чупи костите. Не можеше да отговори честно пред себе си как би постъпила в ситуация на нечовешки мъчения.
Може би, раздиран от непоносима агония, Себастиан е казал името и. Той знаеше всичко за нея. Знаеше, че Мрачният Рал и е баща. Че Ричард Рал и е брат по бащина линия. Че Дженсън търси чародейката Алтея, за да я помоли за помощ.
Може да са му обещали, че ще спрат да го мъчат, ако я издаде. Нима би могла да го упреква, че я е предал при такива обстоятелства?
А може би препускащата към нея каруца е пълна с огромни, мрачни Д’Харански войници, изпратени да я заловят. Може би истинският кошмар на живота и тепърва предстои.
Може би това е денят, от който се бе страхувала през целия си живот.
Погледът и се замъгли от парещи сълзи, ръката и се плъзна под наметалото и освободи ножа от калъфа. Повдигна го леко, после го върна обратно вътре. Металическият му звук и подейства успокоително.
Вървеше напред, притискана от търкалящите се след нея минути, в очакване каруцата да я доближи. С усилие овладяваше страха си, прехвърляше през главата си всичко, свързано с боравенето с нож, на което я бе учила майка и. Беше сама, но не и безпомощна. Знаеше какво да прави. Каза си, че не бива да го забравя.
Все пак, ако преследвачите и бяха много, нищо не би могло да и помогне. Пазеше съвсем ясен спомен за това как мъжете в къщата и се бяха нахвърлили върху нея и колко безпомощна се бе почувствала. Бяха я нападнали изненадващо, което, разбира се, нямаше значение — важен бе резултатът. Бяха я хванали. Без Себастиан…