Той я погледна смутено.
— Съжалявам, Дженсън, но не знам със сигурност. Никога преди не съм приближавал блатото на Алтея.
— Някакви предположения?
— Като познавам района, не мисля, че ще отнеме повече от ден до къщата и обратно, но все пак е само предположение. Освен това не смятам времето, което ще прекараш вътре с Алтея. — Отново му стана неловко. — Ще гледам да те закарам колкото се може по-бързо.
Дженсън трябваше да говори с чародейката за Господаря Рал — както за баща си, така и за настоящия Господар Рал — Ричард, който и се падаше наполовина брат. Том не биваше да разбира коя е и защо отива при Алтея. Най-малкото защото тогава едва ли би изгарял от желание да и помогне. Може би ще е по-разумно да я чака с конете отсам блатото — за да не заподозре нещо. Поклати глава.
— Мисля, че ще е по-добре да останеш при конете. Ако ще пътуваме цяла нощ, ще ти е нужна почивка, за да можем да тръгнем обратно веднага, щом свърша. Така ще спестим време.
Той се замисли над казаното и кимна.
— Права си. Но не мога…
— Достатъчно ми помагаш с това, че дойде да ме закараш, че ми донесе вода и храна, топло одеяло. Но не искам да излагаш живота си на опасност. Ще ми помогнеш повече, ако останеш при каруцата и си готов да тръгнем обратно, щом свърша.
Дженсън се вгледа в развяната му от вятъра руса коса, докато той обмисляше как да постъпи.
— Добре, щом така предпочиташ. Радвам се, че ми позволи да ти помогна поне толкова. А накъде, след като се срещнеш с Алтея?
— Обратно към Двореца.
— Значи, ако имаме късмет, ще те върна в Двореца вдругиден.
За Себастиан това правеше три дни. Дженсън нямаше представа дали той разполага с три дни или с три часа. Или дори с три минути. Но докато имаше някакъв шанс той да е жив, тя бе длъжна да опита.
Въпреки налегналите я грижи оцени по достойнство вкусната баница. Както бе прегладняла, сигурно всичко би и се сторило вкусно. Откъсна голямо парче с месна плънка и го поднесе към устата на Том.
Той го сдъвка.
— Луната ще изгрее почти веднага, след като залезе слънцето. Така че, когато стигнем просеката, пътят ни ще е добре осветен. Отзад има достатъчно одеяла. Като се свечери, няма да е зле да се преместиш отзад и да поспиш, за да имаш сили за утре. Ще ти е нужна почивка. Аз ще дремна сутринта, след като тръгнеш към къщата на Алтея. Като се върнеш, ще яздим цяла нощ и ще се върнем в Двореца. Надявам се така да спестим достатъчно време, за да помогнем на приятеля ти.
Тя подскачаше на капрата до мъжа, когото виждаше за пръв път в живота си и който правеше всичко това за една непозната.
— Благодаря ти, Том. Ти си добър човек.
Той се усмихна.
— И мама така казва.
Дженсън отхапа от баницата, а той продължи.
— Надявам се, че и Господарят Рал мисли същото. Ще му кажеш, като го видиш, нали?
Дженсън нямаше представа за какво говори той, но се страхуваше да го попита. Задъвка по-енергично като извинение за забавения отговор, а в същото време мислеше трескаво. Каквото и да отвърне, може да и създаде проблеми. А животът на Себастиан е в опасност. Реши, че усмивката ще е най-добрият отговор. Преглътна хапката си.
— Разбира се.
По леката, но доволна усмивка, която се плъзна в краищата на устните на Том, докато пришпорваше конете напред, Дженсън разбра, че е познала отговора.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ЗАСЛЕПИ Я ВНЕЗАПНА СВЕТЛИНА. Присвила очи, различи силуета на Том, който отместваше одеялата от главата и. Тя протегна ръце и се прозя. В следващия миг, разбрала защо се вози в тази каруца, къде е и какво я е довело на това място, прозявката увисна недовършена в устата и. Седна. Каруцата бе спряла на ръба на зелена поляна.
Дженсън се подпря с ръка на излъсканата от времето страница на каруцата, примигна и огледа района. Зад тях се издигаха сивкави зъбери, тук-там в пукнатините стърчаха криви храсти, чепати и недорасли от постоянната битка с безмилостния вятър. Погледът и се плъзна още по-нагоре, където върховете се губеха в млечнобяла мъгла. Отвъд ливадата и покрай тясната пропаст, врязваща се между скалите, бе покарала джунгла от увивни растения. Том някак си бе успял да премине между стръмните скали. Двата огромни товарни коня, все още неразпрегнати, хрупаха оскъдната трева.
Отпред, оттатък ливадата, започваше призрачна гора от дървета, лиани и мъх. Иззад зеленото було до тях достигаха странни викове, прещраквания и подсвирквания.
— Посред зима… — успя да пророни Дженсън.
Том вдигна торбите със зоб от каруцата.
— Може пък мястото да е подходящо да изкараш зимата. — Кимна с глава към хълма, под избуялата растителност. — Ако не бяха онези твари, дето хората разправят, че живеят тука. Ако не беше вярно, се обзалагам, че досега все някой глупак щеше да е пробвал да се засели. И да е имало някой, е бил отвлечен от незнайно чудовище и не се е завърнал да разкаже.