— Да не би да мислиш, че тук наистина има чудовища или тям подобни?
Той се облегна на каруцата, надвесен над лицето на Дженсън.
— Не съм от хората, които обичат да плашат жените. Като бях малък, някои от приятелите ми се забавляваха, като размахваха пред очите на момичетата змии, за да ги слушат как пищят. Никога не съм го правил. Не се опитвам да те стресна.
Но не бих си простил, ако те оставя да влезеш вътре ей така, на майтап, и никога повече да не те видя. Може да са само приказки. Не знам. Никога не съм ходил там. Не познавам човек, който е отивал без покана — при това само от другата страна. Хората разправят, че няма човек, който да е минал отзад и да се е върнал да разкаже. Ако някой настоява да опита, то това си само ти. Знам, че имаш основателна и сериозна причина да си тук. Така че не очаквам от теб да седнеш и да чакаш да получиш покана.
Дженсън преглътна. Усети кисел вкус в устата си. Кимна в знак на благодарност, но не знаеше какво да каже.
Том отметна назад русия си перчем.
— Исках просто да ти кажа, каквото знам. — Отнесе торбите с храна на конете.
Каквото и да я чака вътре, трябва да опита. Няма друг избор, ако иска да измъкне Себастиан от похитителите му, трябва да го направи. Ако иска да се освободи от Господаря Рал, трябва да го направи.
Посегна под наметалото си и напипа дръжката на ножа. Не беше някакво градско момиченце, което се стряска от собствената си сянка и не умее да се защитава.
Тя беше Дженсън Рал.
Отметна одеялата и слезе от импровизираното си легло, като стъпи на задната част на ока. Том и донесе меха с вода.
— Пийни си водица. Вързах меха за единия кон, за да не замръзне.
Студът я бе обезводнил и тя жадно отпи. Видя Том да изтрива потното си чело и едва тогава си даде сметка, че наистина е топло. Каза си, че едно уважаващо себе си блато с чудовища не би си позволило да замръзне.
Том и подаде нещо увито, което държеше в другата си ръка.
— Закуска?
Видяла баницата с месо, тя се усмихна.
— Освен, че си добър, си и предвидлив.
Той се усмихна с кривата си усмивка и се зае да разпряга конете.
— Не забравяй, че ми обеща да го кажеш на Господаря Рал — подвикна след малко.
За да избегне какъвто и да било разговор в тази посока, тя смени темата.
— Значи ще ме чакаш тук. Като се върна, искам да кажа. Ще ме чакаш, за да се върнем в Двореца.
Той я погледна през рамо, но не прекъсна работата си.
— Имаш думата ми, Дженсън. Няма да те изоставя.
По лицето му личеше, че казва истината. Тя му се усмихна с благодарност.
— Трябва да си починеш. Карал си цяла нощ.
— Ще се опитам.
Тя отхапа парче баница. Беше студена, но вкусна и засищаща. Докато дъвчеше, огледа зеленината, издигаща се оттатък ливадата, царящия вътре мрак. После и надвисналото оловносиво небе.
— Да знаеш колко е часът?
— Слънцето изгря преди по-малко от час — отвърна той, докато проверяваше закопчалките на ремъците. Вдигна ръка в посоката, откъдето идваха. — Преди да тръгнем надолу, за да стигнем дотук, бяхме над мъглата. Горе грееше слънце.
Думите му малко я учудиха, понеже около тях всичко тънеше в полумрак, сякаш зората още не бе дошла. Трудно би повярвала, че горе грее слънце, но пък и се бе случвало да е високо в планината и да вижда под себе си тежки пелени от мъгла.
Приключи със закуската и изтърси трохите от дланта си. Изчака Том да разпрегне единия кон. Животните бяха едри, добре гледани, и двете сиви, с черни гриви и опашки. Никога не бе виждала по-големи коне. Видяха и се несъразмерно огромни. Но само докато не ги сравни с Том. Край него не изглеждаха тъй внушителни, особено докато ги потупваше приятелски. Проявите му на привързаност явно им допадаха.
Докато ги разпрягаше, и двамата го поглеждаха, обръщаха глави и към Дженсън, но през цялото време не изпускаха от поглед сенките отвъд края на ливадата. Ушите им бяха щръкнали нагоре и обърнати към блатото.
— Най-добре да тръгвам, да не губя повече време.
Той само кимна.
— Благодаря ти, Том. Ако не ми се удаде друга възможност да ти го кажа, нека ти благодаря сега. Малцина биха постъпили като теб.
Усмивката му разкри двата реда бели зъби.
— Почти всеки би ти помогнал, но се радвам, че аз имах шанса да го направя.
Тя бе сигурна, че в думите му се крие нещо недоизказано. Все едно, потискаха я прекалено много други грижи, за да мисли и за това.
Обърна поглед към отекващите над блатото викове. Мъглата скриваше върховете на дърветата и не можеше да се прецени колко са високи. Все пак и се виждаха доста големи и предположи, че ще са с дебели дънери. От булото на мъглата висяха лиани и всякакви други увивни растения, усукани около клоните, сякаш в опит да ги задушат и повалят в сенките долу.