Нещо в блатистата местност и напомняше за, Д’Хара — мрачна, застрашителна и опасна, но в същото време болезнено красива. По същия начин ножът и въплъщаваше уродливостта на Дома Рал, но при все това беше безспорно изящен.
Дърветата се бяха вкопчили в скалистия склон с клони като орлови нокти, сякаш се страхуваха да не бъдат завлечени в бездната, където бродят незнайни твари. Някои от най-древните дървета, вече мъртви, бяха полегнали на една страна, подхванати от събратята си малко преди да докоснат земята. Съседните дървета ги обгръщаха, сякаш се опитваха да им помогнат да се изправят. Под зеленината, проправяща си път сред полегналите стволове, се виждаха мъртви сиви парчета дърво. Имаше, разбира се, и такива, които другарите им не бяха успели да подхванат навреме. Едно от тях препречи пътя и, сякаш се бе сляло със земята, бе се превърнало в част от релефа. В разлагащото се туловище пъплеха безброй насекоми.
От съседен клон я гледаше бухал. По земята маршируваха мравки, натоварени с безценните богатства на влажната гора. Купчина загниващи листа бе превзета от огромни, твърди, лъскави кафяви бръмбари. Невидими твари, смутени от стъпките на Дженсън, отстъпваха встрани.
Тъй като бе прекарала целия си живот в гората, беше виждала всякакви животни — от огромни мечки до новородени сърненца, от птици до буболечки, от прилепи до тритони. Имаше такива, в чиято компания не се чувстваше много добре, като например змии и мечки с малките си, но като цяло ги познаваше. Повечето от тях се страхуваха от хората и обикновено искаха само да бъдат оставени на мира, така че не я плашеха. Но в случая не знаеше какво може да я дебне от тъмните сенки, какви отровни зъби могат да я нападнат. Нямаше представа дали наоколо не бродят родени с магия същества, предназначени да бранят вещерската обител, зверове, които не се плашат от нищо.
Забеляза паяци — огромни, черни и космати, — чиито пипала бавно обхождаха влажния въздух или се спускаха плавно по нишки, чието начало се губеше високо горе. Изгуби ги в дебелите пластове папрат, разстлани връз мекия горски килим. Въпреки горещината и влагата не разгърна наметалото си, нито си свали качулката, защото така се чувстваше по-защитена от подобни твари.
Някои паяци имаха смъртоносна отрова. А смъртта си е смърт — все едно от какво е причинена. Пазителят на отвъдния свят едва ли е предвидил специални услуги за хора, намерили смъртта си от отрова на дребни и на пръв поглед незначителни твари. Той обгръща с вечен мрак всеки, попаднал във владенията му — независимо какво го е отвело там. Милост не се полага никому.
Макар Дженсън да се чувстваше сред природата като у дома си и да се възхищаваше на удивителната красота на блатото, беше нащрек и пулсът и препускаше бясно. Всяко растение и зелен лист, до който се докосваше, и се струваше застрашителен и тя неведнъж подскочи от ужас.
Около това място витаеше смъртта.
В един миг скалният гръбнак, единствената и пътека през джунглата, свърши, давайки начало на притихнала, гниеща, покрита с мъхове равнина, осеяна с чепати коренища. Сякаш дърветата се бояха от сумрачната влага и дърпаха корените си от там. От двете страни бе избуяла пищна растителност.
От една кална локва вдясно стърчеше бедрена кост. Отгоре вече загниваше, но формата и все още беше непокътната. Не можеше да се прецени от какво животно е. Дженсън поне се надяваше да е от животно.
С изненада забеляза нещо като врящи кални гейзери. Лепкави балончета от тъмнокафява кал бълбукаха, сякаш сложени на бавен огън, хвърляха пръски и изпускаха пара. Никое растение не би могло да вирее върху вряща кал. На места калта се бе втвърдила в миниатюрни вулканчета, от които се издигаше жълтеникав пушек.
Докато внимателно си проправяше път всред преплетените корени, между димящите вулкани и вряща кал, потъвайки все по-надолу към мрачното дъно, Дженсън забеляза, че на мястото на калта идва вода. Отначало бяха езерца и локви, които вряха и съскаха, изпускайки струйки парлив дим. Щом отмина горещите извори, стигна до по-големи езера, заобиколени от високи тръстики, протегнали снаги към облачета насекоми, носещи се на рояци.
Не след дълго застоялата вода обхвана всичко, превърна се в тъмен течен горски килим. Тук-там сред черните води стърчаха мъртви стволове на дървета, сякаш зорки пазители, бдящи над разлагащата се земя. Крясъците и подвикванията на животните, идващи от още по-мрачни и непристъпни места, се носеха над повърхността. Встрани растеше водна леща, сгушена под потъналия в листа бряг, подмамваше невнимателния пътник да се приближи. Дженсън забеляза, че между блатната леща я наблюдават очи.