Мъхестата почва постепенно набъбна, докато накрая се изгуби в мъртвешки притихналата вода. В началото като че виждаше дъното — бе само на сантиметри от спокойната повърхност. Но постепенно стана по-дълбоко, докато всичко се превърна в мрачна бездна. В нея плуваха неясни форми.
Дженсън стъпваше от корен на корен, опитваше се да пази равновесие, без да се подпира на хлъзгавите стволове на дърветата. Така не и се налагаше да нагазва във водата. Опасяваше се, че вътре може да я чака яма, която да я погълне.
С всяка следваща стъпка корените се раздалечаваха все повече и повече, а възелът в стомаха и се втвърдяваше. Поколеба се, опасявайки се, че е стигнала твърде далеч, че ще се озове на място, от което няма да може да се върне назад. Не можеше да е сигурна, че постъпва правилно, понеже нямаше възможност за избор; това бе единственият път. Наведе се напред, взирайки се в мрака, опита се да пробие с поглед през мъха и покритите с листа растения. Въпреки мъглата, сенките и гъстата флора и се стори, че релефът се въздига нагоре и теренът става по-сух.
Вдъхна нова глътка възкисел въздух и протегна крак, за да стъпи на следващия корен, но така и не го достигна. Приведе се още повече и се протегна, за да прехвърли участъка притихнала вода, но коренът бе твърде далеч. Изправи се, за да осмисли ситуацията.
Трябваше да скочи към далечния възлест корен. По-скоро да прелети. Не искаше да мисли какво я очаква долу, ако случайно се подхлъзне и падне. Не и се щеше и да балансира на един крак върху самотния корен, стърчащ над водната повърхност. Ако се засили добре и отскочи веднага от корена, ще стигне направо до отсрещния бряг.
Подпря се за опора о гладкия, но влажен ствол на близко дърво. Добре поне, че не беше слузест, та да я подведе в най-неподходящия момент. Огледа разстоянието. Вярно, беше далечко, но по-близка сигурна и суха стъпка нямаше. С добра инерция, просто ще отскочи от корена и ще се озове оттатък с твърда почва под краката си.
Пое си дълбоко дъх и като го изпусна шумно, се оттласна от дървото и прелетя над водата.
В мига, в който краката и докоснаха целта, коренът се премести. Дори да искаше, не можеше да промени посоката на летене.
Коренът, по-дебел от глезена и, внезапно се завъртя под краката и и изчезна. В следващия миг към прасеца и се плъзна нещо дебело и намотано на кълбо, усети студени люспи да пристягат коляното и.
Всичко стана толкова бързо, че една част от нея все още летеше към корена, който бе посегнал да я сграбчи, докато другата и част полагаше неимоверни усилия да се върне назад. По средата между целта, към която се бе насочила, и точката, откъдето бе тръгнала, тя не можеше да разчита на никаква опора.
Инстинктивно посегна към ножа си, в същия миг кълбото я сграбчи и я дръпна рязко надолу. Дженсън разпери ръце, за да поеме сблъсъка. Водата под нея се разпени. Пръстите и докопаха далечните корени край брега — истински корени, влажни, но грапави, предлагащи добър захват.
Но въпреки че успя да се добере до тях, като се протегна до невъзможност, попадна в прегръдката на огромна змия, изникнала изневиделица от водата.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
ДЖЕНСЪН НАПРЕГНА ВСИЧКИТЕ СИ СИЛИ, вкопчи се в корените, за да се опита да се освободи. Не можа да сдържи виковете си, когато живото кълбо се уви около нея и я изтръгна далеч от корените, поваляйки я по гръб. Тя махаше с ръце отчаяно, пляскаше във водата, опитваше се да докопа някаква опора. Посегна, протегна се още повече и най-сетне се добра до дебели коренища — първо само с едната си ръка, постепенно и с другата. Само миг преди да бъде потопена под водата.
Главата се подаде над повърхността и се плъзна към корема на Дженсън, сякаш да огледа онемялата си жертва. Никога през живота си не беше виждала по-огромна змия. Люспестото тяло, по което се сменяха всички цветове на дъгата, проблясваше на оскъдната светлина при всяко свиване на мускулите на мощния торс. Лъчите се гонеха върху него в неспирна игра. През свирепите жълти очи минаваше черна лента — сякаш маска. Тъмнозелената глава се плъзна между гърдите на Дженсън, червеното езиче затрептя пред лицето и.
Тя нададе вик и перна главата встрани. В отговор мощното тяло се изви и сгърчи, пристегна хватката си и повлече жертвата към дъното. Пръстите на Дженсън не изпускаха корените. Напрегнала всичките си сили, тя яростно се дърпаше да се измъкне от водата, но змията бе твърде тежка и силна.