Освободена от тежестта, Дженсън побърза да издрапа към сушата. Остана на четири крака, стиснала ножа в юмрук, докато си поеме дъх и поуспокои разклатените си нерви. Нямаше представа какво и защо си е помислила змията, дали подобно нещо би могло да се случи на друго място и в друго време, но сега се бе случило и тя прошепна благодарствена молитва към добрите духове. Ако наистина имаха нещо общо с освобождаването и от убийствената хватка на люспестото чудовище, тя не искаше да пропусне да им благодари.
С опакото на треперещата си ръка избърса сълзите на уплаха от бузите си, след което се изправи на омаломощените си крака. Обърна се и огледа неподвижната черна вода под надвисналите листа и мъх. Преди беше стъпвала върху потопени корени. Сега и се стори, че водата се е вдигнала и е заляла тези островчета. Или пък те бяха потънали. Така или иначе, ако се бе опитала да прекоси внимателно плитчината, вместо да скача върху престорилата се на корен змия, щеше да си спести доста неприятности.
Каза си, че на връщане ще си издялка тояга, с която да върви по-лесно, да опипва почвата пред себе си. И че ще внимава да не настъпи пак някоя змия.
Все още задъхана, насочи вниманието си към мрака напред. Чакаше я още път. Нямаше време да стои и да се само съжалява. Себастиан имаше нужда от помощта и а не от жалките и страхове.
Изправи се, бе мокра до кости. Добре поне че въпреки зимата в блатото беше топло и нямаше да замръзне. Спомни си, че когато се наложи да напуснат светкавично дома и след убийството на майка и, двамата със Себастиан пак бяха мокри до кости.
Сушата бе на сантиметри от застоялата вода, но плетеницата от корени без проблеми издържаше тежестта и. На места водата потапяше корените, но не често. Макар дълбочината да беше едва няколко сантиметра, Дженсън стъпваше внимателно и оглеждаше всеки корен, върху който стъпва — да не би да е змия. Знаеше, че водните змии са едни от най-опасните. Отровна змия, дори да е дълга под метър, може да убие човек. Също като при паяците големината нямаше значение, щом отровата е смъртоносна.
Стигна участък, където от цепнатини в земята излизаше дим. Над малките кратери се стелеха разноцветни слоеве, най-вече жълтеникави. Задушливата миризма я накара да подири друг път. Храсталаците бяха гъсти и трънливи.
Успя да пререже с ножа си някои от по-тежките клони и да прекоси една скална тераса. Заобиколи езерце с тъмна вода. Под повърхността долови движение, което се предаде нагоре на бягащи вълнички. Държеше ножа си в готовност, като внимаваше къде стъпва и следеше зорко движенията във водата. Една хватка в скалата поддаде и Дженсън едва не изгуби почва под краката си, но успя да се задържи и хвърли отчупения камък във водата. Някаква невидима твар я следваше, докато стигна до горната тераса. Попадна в гъста гора от растения с високи стъбла и огромни листа.
Все едно вървеше сред царевична нива. Сред стъблата забеляза бавно движение. Нямаше представа какво би могло да е, но май беше доста голямо, така че изобщо не смяташе да чака, за да разбере. Ускори крачка. Не след дълго вече тичаше, проправяйки си път сред стъблата и клоните. Дърветата се сгъстиха и трябваше да забави темпото. Запровира се сред плетеница от корени. Сякаш нямаха край. Едва пъплеше. Денят напредваше. Винаги щом стигнеше до по-разредено място, се впускаше в бяг, за да пести време. Вървеше през блатото от часове. Сигурно наближаваше пладне.
Том и бе казал, че може би ще отнеме един ден за отиване и връщане. Вече започваше да се притеснява да не е изпуснала къщата на чародейката. В крайна сметка никой не знаеше колко е голямо блатото. Нищо чудно да е минала покрай нея, без да я види. Гризеше я мисълта, че вероятно е станало точно това.
Ами ако не успее да намери къщата? Тогава какво? Не и се нравеше идеята да прекара нощта на това място. Кой знае какви същества бродеха из блатото по мръкнало. Едва ли щеше да успее да си накладе огън. При мисълта, че може да замръкне на това място, лишена дори от светлината на звездите и луната, отново я връхлетя страхът.
Когато най-сетне се озова на брега на голямо езеро, спря да си поеме дъх. От повърхността му излизаха дървета с огромни стволове, сякаш колони, поддържащи нисък зелен таван. Тук беше малко по-светло. Отдясно имаше гладка скала, покрай която щеше да и е трудно да мине, тъй като нямаше къде да се хване. Падаше отвесно към водата, която вероятно бе доста дълбока. Огледа левия бряг и с изненада видя стъпки. Втурна се към тях и коленичи, за да разгледа по-добре хлътналите отпечатъци в меката пръст. По големината им прецени, че вероятно са мъжки, но не бяха оставени скоро. Тръгна по тях покрай брега и на няколко места забеляза купчинки рибени люспи, вероятно от изчистен на място улов. Оттатък езерото следваше гъста гора, но по сухата трева се вървеше лесно, а стъпките даваха надежда.