Дженсън не си спомняше къщата, ако изобщо мястото беше същото. Споменът и за посещението при Алтея беше по-скоро усещане за топлина и приятелски лица, отколкото отпращане към конкретно място. Стените, украсени с красиви вещи, и се сториха познати. Като дете сигурно е забелязала подобни наслади за окото. Имаше фигурки на птички, риби и животни, някои висяха сами, други бяха подредени плътно една до друга на малки полички. За едно дете това сигурно е било впечатляващо.
Някои бяха боядисани, други не, но перата, люспите и козината бяха издълбани с такава прецизност, че фигурките сякаш бяха истински животни, превърнати чрез магия в дърво. Имаше и стилизирани, позлатени. Огледалото на стената бе поставено в красива рамка под формата на слънце, лъчите се редуваха — един златен, един сребърен.
На земята пред камината имаше голяма червена възглавница. Погледът на Дженсън бе привлечен от поставената до възглавницата квадратна дъска с начертана върху нея позлатена Милост. Бе досущ като Милостта, която самата тя чертаеше често. Но Дженсън знаеше, че символът тук е истински. Встрани имаше купчина камъчета.
На красив стол с висока облегалка и резбовани подлакътници седеше крехка жена с огромни тъмни очи, които изглеждаха още по-впечатляващи на фона на прошарената и златиста коса, която се спускаше покрай лицето и надолу над раменете. Китките и бяха отпуснати върху подлакътниците, изящните и дълги пръсти бавно следваха спиралата, издълбана в края.
— Аз съм Алтея.
Гласът и бе нежен, но властен. Не се изправи. Дженсън се поклони.
— Моля за извинение, задето нахълтвам в дома ви без покана и тъй неочаквано.
— Без покана — да, но не и неочаквано, Дженсън.
— Знаете името ми?
В същия миг разбра колко глупаво прозвуча въпросът и. Тази жена беше гадателка. Никой не знаеше каква сила притежава.
Алтея се усмихна. Отиваше и.
— Помня те. Среща с такава като теб не се забравя лесно.
Усмивката озари цялото и лице, около очите и се нагънаха ситни бръчици.
— Приличаш досущ на майка си. Ако не беше червената ти коса, бих помислила, че съм се върнала във времето, когато я видях за последен път, тогава тя бе на точно същата възраст като теб. — Простря ръка напред. — А ти беше ей толкова голяма.
Дженсън усети как лицето и придобива цвета на косата. Майка и беше красива, не само мъдра и любяща. Дженсън не мислеше, че може да се сравнява с нейната хубост и не вярваше един ден да я достигне.
— Как е тя?
Дженсън преглътна.
— Майка почина. — Погледът и пропадна в пода. Болката прониза гърлото и. — Убиха я.
Толкова съжалявам — рече Фридрих иззад гърба и. Вдигна ръка върху рамото и в знак на съчувствие. — Наистина. Познавах я от Двореца. Беше добра жена.
— Как се случи? — попита Алтея.
— Най-накрая ни настигнаха.
— Настигнали са ви? — сбърчи чело чародейката. — Кои?
— Ами Д’Харанските войници. Хората на Господаря Рал.
— Тя разтвори наметалото си, за да им покаже ножа. — Взех го от един от тях.
Алтея плъзна поглед към ножа, после отново се взря в Дженсън.
— Съжалявам, с къпа.
Дженсън кимна.
— Трябва да ви предупредя. Ходих да се срещна със сестра ви, Латея.
— Видя ли я, преди да умре?
Дженсън я погледна с изненада.
— Да.
Алтея поклати глава и се усмихна тъжно.
— Горката Латея. Как беше? Искам да кажа, добре ли живееше?
— Не знам. Имаше хубава къща, но се видяхме съвсем за малко. Останах с впечатлението, че живее сама. Отидох при нея, защото имах нужда от помощ. Спомних си, че майка ми е казвала име на чародейка, която ни е помагала преди. Явно съм запомнила погрешно имената ви. Така се озовах при Латея. Тя изобщо не искаше да разговаря с мен. Каза, че не може да ми помогне, че вие сте ми помогнала преди. И ето ме тук.
— Как успя да намериш къщата? — попита Фридрих. — Сигурно си се отклонила от пътеката.
— Не. Дойдох по задния път.
Сега дори Алтея смръщи чело.
— Няма заден път.
— Ами няма точно пътека, но успях да премина.
— Никой не може да мине оттам — настоя Алтея. — Има твари, които пазят.
— Знам. Попаднах на една огромна змия.
— Видяла си змията? — възкликна Фридрих.
Дженсън кимна.
— Настъпих я, без да искам. Помислих я за корен. Спречкахме се и се наложи да поплувам.
Двамата се бяха втренчили в нея така, че на Дженсън и стана неудобно.
— Виж ти, виж — пророни Алтея, като явно не се впечатли от новините за змията, а по-скоро мислеше за друго. — Но няма как да не си се сблъскала и с други неща?