— Запознах се с Фридрих след завръщането си от Стария свят. Бях остаряла почти колкото него. Разбира се, бях живяла доста повече, но тялото ми не го показваше, защото заклинанието около Двореца на пророците ме бе съхранило.
След завръщането си се залових с доста неща, едно, от които бе да помагам на хора като теб.
Дженсън попиваше всяка нейна дума.
— Тогава ли срещна майка ми?
— Да. Заклинанието в Двореца на пророците, променящо времето, ми подсказа как бих могла да помогна на хора като теб. Знаех, че няма да стане с обикновени магии и заклинания. Мнозина преди мен бяха опитвали и се бяха проваляли — потомците на Господаря Рал биваха избивани. Залових се за идеята да направя заклинание не около теб, а около хората, които се срещат с теб и майка ти.
Дженсън се наведе напред в очакване, сякаш убедена, че всеки миг ще стигне до същността на онова, което най-сетне щеше да и осигури необходимата помощ.
— Какво направи? Каква е тази магия?
— Използвах магия, влияеща на възприятието за време у хората.
— Не разбирам. Как би помогнало това?
— Както вече ти казах, Господарят Рал би могъл да те търси само с обичайните средства. Задълбах в тази посока. Направих така, че хората, които те познават, да възприемат времето по различен начин.
— Наистина не мога да те разбера. Как, какво си им внушила? Времето си е време.
Алтея се наведе напред със загадъчна усмивка.
— Накарах ги да вярват, че си се родила току-що.
— Кога?
— През цялото време. Всеки път, когато достигаха до някаква информация за теб, за дете, чийто баща е Господарят Рал, те възприемаха като новородена и така докладваха в Двореца. Ти стана на два месеца, на десет, на годинка, на пет, на шест години, а те продължаваха да търсят новородено — нищо че отдавна знаеха за теб. Заклинанието забави възприятието им за време — по отношение единствено на теб. Така те търсеха само новородено бебе, а не растящо момиче.
Така, докато стана на шест години, те скрих току под носа им. Така сметките се изместиха с шест години. Днес всеки, който подозира за съществуването ти, би предположил, че си на около четиринайсет години, докато ти надхвърляш двайсет, защото когато силата на заклинанието се изчерпа, ти бе на шест. Именно тогава започнаха да следят възрастта ти.
Дженсън се изправи на колене.
— Но значи може да стане. Трябва само да го повториш.
Трябва да хвърлиш върху мен подобно заклинание, както си направила някога, и ще стане същото, нали? Така те няма да знаят, че раста. Няма да ме преследват. Ще търсят новородено. Моля те, Алтея, направи го пак. Направи онова, което си сторила за мен преди години.
Дженсън мярна Фридрих с крайчеца на окото си. Мъжът бе седнал на работната си маса в задната стая. Лицето на Алтея придоби изражение, от което Дженсън разбра, че е казала нещо не както трябва. Нещо, което жената бе очаквала от нея.
Дженсън разбра, че е попаднала в капан, че се е втурнала право в него.
— Бях млада и владеех изкусно магията — продължи Алтея. В тъмните и очи проблесна споменът за това велико време в живота и. — В продължение на хиляди години малцина са отивали отвъд границата и са се връщали. Аз го направих. Обучавах се със Сестрите на светлината, срещах се лично с техния Прелат и с великия Пророк. Постигнах неща, с които малцина биха могли да се похвалят. Бях прехвърлила стоте, а бях все още млада, имах красив и очарователен съпруг, с когото си мислех, че мога да стигна дори до луната.
Въпреки стоте си години усещах тялото си жизнено и изпълнено с енергия, бъдещето бе пред мен. Разполагах с мъдростта на възрастта, но бях все още млада. И толкова умна!
Тъй добре владееща дарбата си! Бях опитна, начетена и красива, имах приятели и почитатели, които ме слушаха в захлас.
Алтея протегна изящните си пръсти и повдигна ръба на полите си, разкривайки краката си. Дженсън подскочи от изненада.
Едва сега разбра защо Алтея не бе станала да я посрещне — краката и представляваха съсухрени, деформирани, набръчкани кости, покрити с напукано було бледа плът, сякаш бяха мъртви от години, но останали непогребани, понеже останалата част от тялото и бе жива. Дженсън се зачуди как тази жена не крещи от изгаряща болка.
— Ти бе на шест — продължи чародейката със спокоен и тих глас, — когато Мрачният Рал най-сетне разбра какво съм направила. Той имаше изключителен ум. Беше далеч по-проницателен и ловък от някаква си млада стогодишна чародейка — така се оказа. Преди да ме хване, имах време само да кажа на сестра си да предупреди майка ти.
Дженсън си спомни как тръгнаха да бягат. Тя беше съвсем малка, когато двете с майка и внезапно напуснаха Двореца. Беше нощ. Някой почука на вратата им. В коридора бяха разменени прошепнати с напрежение слова. Двете хукнаха да се спасяват.