— Но той, той не те е убил? Проявил е милост, като е пощадил живота ти?
Алтея се усмихна, но без следа от веселост. Празен смях, ознаменуващ срещата с чистосърдечното невежество.
— Мрачният Рал не винаги убива тези, които са го разгневили. Той предпочита да живеят дълго. Както сама можеш да предположиш, смъртта би била спасение. Ако човек е мъртъв, как би могъл да съжалява, да страда, как ще служи за пример на останалите?
Не би могла да си представиш, а и не искам да ти разказвам за ужаса от подобно залавяне, дългия път, който извървяваш, докато те водят пред него. Няма да ти разказвам какво е да те сграбчи този човек, какво е да погледнеш в спокойното му лице, в студените му сини очи. Да знаеш, че си захвърлен на милостта на човек, който не знае какво е милост. Не можеш да си представиш какво е да разбереш в тази ужасна единствена секунда, че всичко, което си, всичко, което си имал, всичко, на което си се надявал в живота си, ще се промени завинаги.
Предполагам болката е нещо, което би очаквала. Краката ми донякъде са свидетелство за нея.
— Толкова съжалявам — прошепна през сълзи Дженсън, притиснала сърцето си с длани.
— Но не болката бе най-страшното. Далеч не. Той ме лиши от всичко, което имах и приемах за даденост. Със силата ми, с дарбата ми стори неща, по-ужасни от онова, което направи с краката ми. Ти не би могла да го видиш — ти си сляпа за това. Но аз го виждам всеки ден. И боли, уверявам те. Боли толкова, колкото не би могла да си представиш.
Но и това не бе достатъчно за Господаря Рал. Недоволството му от стореното от мен, от дързостта ми да те скрия от него едва тепърва щеше да се прояви. Той ме прогони тук, в това прокълнато, смърдящо място на горещи извори и задушливи пушеци. Затвори ме тук, ограждайки ме с блато, изпълнено с чудовища, създадени със същата тази сила, която ми бе отнел. На няколко пъти идва да ме посети — за да ме види в затвора ми.
Оставена съм на милостта на съществата, създадени от силата на собствената ми дарба — дарба, до която вече нямам достъп. Никога не бих могла да напусна дома си сама, влачейки се по земята. Но дори да опитах, дори някой да ми помогнеше, чудовищата, създадени от силата ми, щяха да ме разкъсат на парчета. Не мога да ги призова обратно дори за да се спася.
Остави пътека отпред, за да могат да ми бъдат доставяни необходимите продукти и вещи. Фридрих трябваше да ни построи дом тук, защото аз не бих могла да напусна това място. Мрачният Рал искаше да живея дълго и във всеки един миг от дългия си живот да страдам, задето съм го наскърбила.
Дженсън усети, че трепери, не можеше да каже нищо. Алтея вдигна изящната си ръка и посочи към задната стая.
— Този мъж, който ме обича, стана свидетел на всичко това. Фридрих бе обречен да се грижи за осакатената си жена която обича. Която никога повече не би могла да бъде негова съпруга в плътския смисъл на думата.
Тя нежно прокара ръка по краката си, сякаш отново ги виждаше такива, каквито са били някога.
— Никога повече не изпитах насладата от това да бъда със съпруга си като жена с мъж. Той никога повече не можа да сподели и да вкуси близостта на жената, която обича.
Тя спря, за да се съвземе, преди да продължи.
— Като част от наказанието ми Мрачният Рал ми остави един аспект от дарбата — така че да бъда преследвана от нея всеки ден, — пророчеството.
Дженсън не можа да сдържи въпроса си, мислейки си, че това би могло да е някаква утеха за горката жена.
— Това е част от дарбата ти, нима не може да ти донесе поне малко радост?
Тъмните очи отново се взряха в нея.
— Хубав ли бе последният ден, прекаран с майка ти — денят, преди тя да умре?
— Да — отвърна след малко Дженсън.
— Смя ли се с нея, разговаряхте ли?
— Да.
— Как щеше да се почувстваш, ако знаеше, че на следващия ден тя ще бъде убита? Ако го бе видяла много преди да се случи? Дни, седмици, дори години предварително? При това до последната отвратителна подробност? Ако бе видяла със силата на дарбата си ужасяващата гледка, кръвта, агонията, смъртта. Нима това би ти харесало? Би ли се смяла, би ли се чувствала щастлива?
Дженсън отвърна съкрушена:
— Не.
— Е, както виждаш, Дженсън Рал, не мога да ти помогна не защото съм егоистка, както се изрази, а защото дори да исках, не ми е оставена сила, с която да го направя. Трябва вътре в себе си да намериш способността да си помогнеш, свободната воля да постигнеш онова, което желаеш. Само така ще успееш в живота.
Не мога да ти дам заклинание, с което да разреша проблемите ти. Прекарах доста години от живота си в страдания, след като направих последното си заклинание — за да те спася. Ако се касаеше само за мен, бих го понесла, защото правех нещо, в което бях убедена, че е правилно — това бе грешка на един зъл човек, а не на невинно дете. Но аз страдам всеки ден, понеже не само моят живот е провален, но и живота на Фридрих. Той би могъл да…