— Нищо не бих могъл да имам. — Той стоеше зад Дженсън. — За мен всеки ден от живота ми е дар, понеже ти си част от него. Усмивката ти е слънцето, изваяно от самия Създател. Тя озарява дните ми. Щом като това е цената на всичко, което имам, съм готов да я платя. Не обезценявай радостта ми, Алтея, като я намаляваш или профанизираш.
Алтея погледна Дженсън.
— Виждаш ли? Това ме тормози ежедневно: мисълта, че не можах да бъда с този мъж, да направя нужното за него.
Дженсън се хвърли ридаеща в краката на жената.
— Магията — прошепна Алтея над главата и, е грижа, която не ти е нужна.
ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
МИСЛИТЕ НА ДЖЕНСЪН БЯХА ПОТЪНАЛИ в непрогледна мъгла. Физически се движеше из блатото и го усещаше с краката си, с тялото си, но мисълта и се луташе в още по-непроходима джунгла от тази на пристягащите я отвсякъде увивни растения. Голяма част от нещата, в които бе вярвала, се бяха оказали погрешни. Което означаваше, че не само надеждите и са изгубени, но и взетите решения са безполезни.
Още по-ужасното беше, че се изправи лице в лице с нещастието, трудностите и болката, които съществуването и бе причинило на хората, опитали се да и помогнат.
Сълзите замъгляваха пътя и. Движеше се почти слепешката.
Спъваше се, пълзеше, когато падаше, спираше да почине раздирана от неудържими ридания. Все едно се бе върнала в деня на майчината си смърт. Изпитваше същата раздираща болка, объркване, отчаяние. Този път обаче за съсипания живот на Алтея.
Провираше се с мъка през гъсталаците, тук-там се вкопчваше в някой клон за опора. Сълзите продължаваха да се ронят от очите и. След смъртта на майка си Дженсън се бе вкопчила в идеята да намери чародейката като в единствена надежда, това бе осмислило живота и, бе и дало цел. Сега не знаеше какво да прави. Чувстваше се изгубена, пропаднала в дълбините на собствения си живот.
Пътят и криволичеше сред цвърчащи гейзери. Побеснялата пара свистеше, освободена от земните недра на мощни тласъци. Промъкна се покрай смрадта на врящите казани и потъна в гъстата гора. Бодливи храсти изподраха ръцете и, широки листа я удряха през лицето. Стигна до мрачно езеро, което едва си спомняше, и тръгна да го заобикаля по издатината в скалата, като се вкопчваше за стърчащи камъни и не преставаше да плаче. Залитна и протегна ръка към скалата, улавяйки поредната хватка точно навреме, за да не падне в езерото.
Хвърли поглед през рамо, през замъглените си от сълзи очи, към неприветливата чернота на водата. Запита се дали не би било по-добре да бе паднала, да потъне завинаги в дълбините и да сложи край на всичко. Щеше да е като нежна прегръдка, отнасяща я към другия свят. Може би това бе мястото на покой, към което се бе стремила цял живот. Най-сетне покой.
Ако можеше да се строполи и да умре, тази невъзможна борба щеше да приключи. Болката и страданието щяха да спрат. И може би тогава щеше да бъде с майка си и с другите добри духове в отвъдния свят.
Само дето се съмняваше, че добрите духове прибират хора посегнали сами на живота си. Да отнемеш живот, освен, за да защитиш живот, не бе правилно. Ако Дженсън се откажеше, всичко, постигнато от майка и, всичките и жертви щяха да се окажат напразни. Майка и, потопена в безвремието, никога нямаше да прости на Дженсън, че сама е посегнала на живота си.
Алтея също бе загубила почти всичко, за да и помогне. Нима е редно Дженсън да зачеркне подобна храброст — при това не само от страна на Алтея, но и на Фридрих. Въпреки цялата непоносима отговорност, която чувстваше, не можеше да сложи край на живота си.
Не можеше да се отърве от чувството, че е откраднала късмета на Алтея в живота. Въпреки казаното от жената Дженсън изпитваше ужасен срам заради страданията на Алтея. Тази жена щеше да прекара целия си живот в това прокълнато блато, всеки ден щеше да плаща, задето се бе опитала да скрие Дженсън от Мрачния Рал. Съзнанието на Дженсън се опитваше да я убеди, че вината е у Мрачния Рал, но сърцето и подсказваше друго. Алтея никога повече нямаше да е свободна, нямаше да може да ходи, нямаше да може да отиде където си поиска, нямаше да може да се радва на дарбата си.
Какво право имаше Дженсън да очаква помощ от другите? Откъде-накъде хората да са длъжни да пожертват живота си, свободата си заради нея? Какво и дава право да изисква от тях подобни жертви? Майка и не беше единствената, подложена на страдания заради нея. Алтея и Фридрих бяха приковани към блатото, Латея бе убита, а Себастиан отиде в затвора. Дори Том, който я чакаше горе на поляната, бе зарязал работата си, за да тръгне да и помага.