Толкова много хора се бяха опитали да и помогнат и бяха заплатили ужасна цена. Как стана така, че започна да подчинява хората на своите желания? Защо трябваше те да пренебрегват живота и нуждите си заради нейните? Но как да продължи без тяхната помощ?
Остави зад гърба си дълбокото езеро и се запрепъва през безкрайната плетеница от корени. Сякаш нарочно се вкопчваха в краката и. На два пъти се просна по лице на земята. Но се изправи и продължи.
При третото падане я прониза пареща болка. Прокара пръсти по скулата на едната си буза, по челото. Беше почти сигурна, че има нещо счупено. Нямаше кръв, не стърчеше нищо. Паднала между корените, увити като спотаени змии, изпита срам заради всичките проблеми, които бе създала на хората около себе си. После я обзе гняв.
Дженсън.
Споходиха я думите на майка и: „Не слагай на раменете си плаща на войната заради хорската злоба.“ Дженсън се надигна. Колцина ли още са се опитали да помогнат на тези като Дженсън — изтърсаците на Господаря Рал — и да заплатят за това с живота си? Колцина още ще опитат? Защо тези като Дженсън не могат да живеят сами? Господарят Рал беше отговорен за съдбата им.
Дженсън. Предай се.
Нима никога няма да спре?
Грушдева ду калт мишт.
Себастиан беше последният. Дали го бяха подложили на мъчения заради нея? Дали щеше да заплати с живота си, задето и е помогнал?
Предай се.
Горкият Себастиан. Изпита силно желание да е отново до нея. Той се бе отнесъл тъй добре с нея. Тъй храбър. Тъй силен.
Ту ваш мишт. Ту васк мишт. Грушдева ду калт мишт.
Гласът — настоятелен, властен — отекваше дълбоко в нея, нашепваше думи, които не означаваха нищо. Изправи се с мъка на крака. Нима никога нямаше да има свой живот — дори нямаше да има свое съзнание? Винаги ли щеше да бъде преследвана — било то от Господаря Рал или от гласа?
— Остави ме!
Трябваше да помогне на Себастиан.
Продължи напред, единият крак пред другия, сред растения и листа, клони, храсталаци. Сред гъстата мъгла и плътната завеса от листа изглеждаше като че е призори. Нямаше представа кое време е. Вървя дълго до къщата на Алтея. Забави се доста при нея. Предполагаше, че е надвечер. В най-добрия случай късно следобед. До ливадата, където я чакаше Том, оставаха още часове.
Беше дошла да потърси помощ, но се оказа, че помощта е била илюзия, сътворена от въображението и. Цял живот беше разчитала на майка си и сега по инерция бе очаквала да получи помощ от Алтея. Трябваше да приеме, че от самата нея зависи да направи необходимото, за да си помогне.
Дженсън. Предай се.
— Не! Остави ме на мира!
Толкова беше уморена от всичко това. А вече беше и разгневена.
Хвърли се напред през блатото, през водата, когато пред погледа и се изпречваше камък или корен, стъпваше върху него. Трябваше да помогне на Себастиан. Трябваше да се върне при него. Том я чакаше. Том щеше да я отведе обратно в Двореца.
А после? Как щеше да измъкне приятеля си? Досега бе разчитала Алтея да и помогне с някаква магия. Сега знаеше, че няма на какво да разчита.
Запъхтяна от тичането през блатото, спря внезапно, щом пред очите и се разля езерото, където живееше змията. Огледа спокойната повърхност, но не забеляза нищо. Не се подаваха корени, които можеше да се окажат свитото на кълбо тяло. Мръкваше. Не знаеше дали от тъмните сенки сред дърветата не я следят злокобни очи.
Животът на Себастиан беше поставен на карта. Дженсън нагази във водата.
Когато стигна до средата, се сети, че на идване си бе обещала да си издялка тояга, с която да се подпира във водата.
Спря, колебаейки се дали да се върне и да изпълни обещанието си. Но понеже бе изминала точно половината път, реши да продължи напред. Опипа с крак дъното, осеяно с твърди заплетени корени. Стъпи внимателно върху тях. Водата стигаше едва до глезените и и като повдигна леко полите си роклята и остана суха.
Блъсна нещо с крак. Подскочи. Видя люспестото тяло. Подхлъзна се. С облекчение мярна риба, която отплува покрай нея.
За да възстанови ритъма си на ходене и да се поокопити, нагази в бездънните черни води. Успя само да ахне, преди да се озове под водата.
Обви я мрак. Докато летеше надолу, видя от устата и да излизат балончета. Изненадана, зарита яростно с нозе, за да напипа дъно, нещо каквото и да е, което би спряло потъващото и тяло. Нямаше нищо. Беше попаднала във водна яма, мокрите и дрехи я дърпаха още по-надолу. Косата и се разстла във водата. С ококорени от ужас очи видя трепкащи лъчи приглушена светлина, които проникваха през мрачината. Всичко стана светкавично бързо. Колкото и отчаяно да се опитваше да се вкопчи в живота, той и се изплъзваше между пръстите. Сякаш не се случваше наистина. Дженсън.